Читать «Шамах» онлайн - страница 28

— Пфу, пфу!

— На гърба имам бели и черни ивици отгоре надолу, а отпред — черни и бели ивици от едната към другата страна.

— Пфу, пфу, пфу!

— Не ти ли харесва? — попита той с учудване и разочарование.

— Не, никак! Искам да те имам какъвто си си, а не нацапотен!

— Добре, тогава ще остана какъвто съм си! А като разсъдя правилно работата, ти си права, много права. Когато се боричкам с моите приятели, нека си изглеждат те сини, жълти и зелени, аз обаче не. Ще си го отбележа. Нашите четири клуба трябва да имат нови, по-добри закони. Този, по когото бъдат открити бои, ще бъде считан за победен! Заради теб съм готов да прескоча всички правила, дето не чинят вече нищо.

Изпъна ръст и размаха така убедително ръце, че тя отправи възхитено към него големите си очи и попита:

— Да, вече вярвам, че си герой, но каква причина има пък да избиваш други точно заради мен?

— Такава причина винаги може да се намери, още повече ако човек я търси. Може би тя идва ето там. Погледнете нататък!

Посочи към руините на църквата, иззад които се появиха хора, останали досега незабелязани за нас. Бяха десетина-дванайсет мъже, яздещи магарета, зад които се точеше шествие от четирийсет-петдесет хлапака, носещи знамена и разни детски оръжия. Неколцина се бяха снабдили с гюрултаджийски инструменти, които сега, когато ни съгледаха, пуснаха в ход. Това бе едно от онези детски празнични шествия, оживяващи в днешния ден околностите на града.

— Нали не може да стане опасно? — попита жена ми. — Нека бързо се отдалечим!

— В никой случай! — рекох аз. — И най-малкото бързо! Трябва да избягваме всякакви признаци на страх. Ще им освободим водата, но не веднага. Надявам се да ни поздравят.

Шествието достигна сега мястото. Мъжете спряха при нашия хаммахр и го попитаха за нас. Така научиха, че сме християни, но работата не беше опасна. Майката на Шамах напусна мястото си и дойде при нас. Страхуваше се от фанатизираните хора на Ел Халил и помоли да се присъедини към нас и заедно с нас да си тръгне оттук. Оказа се вдовица от околностите на Ел Керак отвъд Мъртво море. Отиваше на поклонение до светите места на Витлеем и Йерусалим. Беше бедно и просто, но по арабски угледно облечена, а маниерът й на изразяване не беше на обикновена арабка и още по-малко на бедуинка. Беше и красива, но с онази меланхолична красота, която е дъщеря на мъката, не на щастието.

Жена ми й подаде ръка и я притегли до страната си, а аз й препоръчах да не се безпокои — нищо няма да й се случи.

Сега ездачите се насочиха към нас. Спряха на няколко крачки и слязоха. Виждаше се, че нямаха намерение да поздравят. Не биваше да го допусна, защото това щеше да повлече безочието, което исках да избягна. Има един определен поглед, който винаги въздейства. Аз го отправих към най-знатно изглеждащия от тях. Той се смути, вдигна ръка от гърдите, поклони се леко и каза:

— Саллам!

Прозвуча твърде кратко.

— Саллам! — отговорих по тази причина и аз, без да ставам.

— Саллам! — отвърна и момичето.

— Аз съм Абдуллах, писарят на шейх ел белад! — изперчи се хебронецът.