Читать «Шамах» онлайн - страница 27

Непознатата арабка и дъщеричката й упражниха върху Тхар голяма притегателна сила. Той започна да ги обикаля по момчешки маниер първо отдалеч, приближавайки все повече, докато из един път седна помежду тях и им заговори с такава фамилиарност, сякаш отдавна бе техен познат, та даже и роднина. Само след кратко време доведе малкото момиченце. Майката остана да седи. Детето имаше много мило и нежно личице, леко румени прасковени бузки и големи сиво-сини очи с мекотата на кадифе, чийто поглед идваше сякаш толкова дълбоко от вътрешността, че въздействаше като прелестна загадка. Едно обилие от светлокафяви вълнисти коси бликаше изпод червената шапчица. Малката, облъхната от слънчев загар ръчица държеше няколко големи камбанки с дълги дръжки. Другата се криеше в диплите на чистата рокличка, а изящните, тъмнокафяви крачета с дребни нокти с цвят на слонова кост по фините пръстчета ми оказаха такова странно въздействие, че у мен се породи безкрайно състрадание и желание да сторя някоя много голяма услуга на това красиво бедно дете. Точно същото почувства и моята жена.

— Водя ви моята нова приятелка — каза момчето, като я бутна напред.

— А как се казва? — поинтересува се жена ми.

— Не знам. Питай нея! Аз успях да говоря с нея само за три неща, а именно, че ми харесва, че аз съм герой и че ще се бия за нея.

— Аз съм Шамах — каза детето, поставяйки ударението върху втората сричка на думата, — а там е моята майка!

Другата ръчичка се измъкна от диплите и изпънатият показалец посочи арабката. Гласът звучеше меко, но проникновено. Имаше приятен тембър.

— Какво означава Шамах? — попита моята жена, като притегли детето към себе си и го помилва.

— Това е източно йорданското произношение на самах, опрощение — отговорих аз.

— Малката ми чиста душица — усмихна се на детето моята жена, — на теб едва ли някой има нещо да опрощава!

— Аз ви нося камбанки — усмихна се в отговор Шамах. Вдигна цветята до ухото на жена ми, раздвижи ги и продължи: — Сега ги звъня. Можеш ли да ги чуеш?

— Да, чувам ги.

— Нали? Съвсем леко, леко, сякаш звънът идва от небето! Но когато пораснат и станат големи като онези, дето висят в църквата, тогава целият свят ще чуе техния звън.

— Говориш за църква? — попита Тхар. — Да не би да си християнка?

— Да, християнка съм — кимна тя.

— И майка ти също?

— Тя също.

Той плесна ръце и извика:

— Това е чудесно! Това е прекрасно! Това ме радва!

— Защо?

— Защото аз съм герой и искам да се бия за теб. За една мохамеданка човек не може да извърши геройски дела. Тя се омотава в кърпи и не можеш я видя. А християнката можеш да видиш, което е необходимо, за да рискуваш с въодушевление живота си. Нашего брата нали трябва също да се показва! Знаеш ли как ще изглеждам, когато се бия за теб?

— Ами както сега! Или не?

— Не. Сегашният ми вид не е достатъчно храбър. Знаеш, че и само боите плашат врага! Ето защо аз се изрисувам, преди да тръгна на бой. Едната страна на лицето ми е синя, а другата зелена…

— Пфу! — прекъсна го тя.

— Краката си боядисвам в червено, а ръцете в жълто…