Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 271

„Ин пипех бесте ла Караорман хан али са панаир Мелник“. Нарочно беше използвана смесица от румънски, сръбски и турски и всичко това означаваше:

„Много бързо съобщение в Караорман-хан, но след панаира в Мелник“.

— Правилно! Сигурно е така! — извика Хулам. — След няколко дни в Мелник има панаир.

— Караорман-хан? — попитах аз. — Знаеш ли го къде е? Къде би могъл да се намира?

Никой не знаеше. Иначе думата означава „Мрачна горска къща“ или „Черногорска къща“. Във всеки случай мястото беше малко и се намираше навътре в гората. Но в коя местност?

Имаше две предложения за откриване местонахождението на това тайнствено място, но, изглежда, нито едно от тях не водеше към целта.

— Хайде сега да не се напрягаме толкова — казах аз. — Главното е, че вестта трябва да бъде отнесена едва след панаира от Мелник до Караорман-хан. Думата „Са“ означава „след“ и „зад“. Оттук заключавам, че получателят на писмото първо трябва да отиде на панаира, преди да се отправи към Караорман-хан. А за Мелник води тъкмо пътят, по който вчера вечерта тръгнаха тримата конници. Нали?

— Да — отговори Хулам, — така е, ефенди. Баруд ал Амасат е тръгнал за Мелник. Сигурно там ще го намерим.

— Тогава не бива да губим повече време, а да тръгваме по възможно най-бързия начин. Същевременно трябва да изпратим човек в Искендерие при Анри Галингре, за да го предупредим.

— Аз ще имам грижата. Но преди да тръгнете, седнете да се нахраните, а освен това искам да ми позволите да се погрижа за вас!

Накратко казано, след два часа стояхме в двора, готови за път. Бяхме четирима: Оско, Омар, Халеф и аз. Другите трябваше да останат.

— Ефенди — попита Исла, — за колко време се сбогуваме?

— Не знам. Ако скоро намерим тези, които търсим, ще се върна, за да докарам Баруд ал Амасат в Едирне. Ако ги преследваме по-дълго време, възможно е никога повече да не се видим.

— Дано Аллах не пожелае това! А ако се върнеш в родината си, трябва пак да дойдеш някога в Стамбул, за да те видим. Но твоя Хаджи Халеф Омар ще ни изпратиш обратно!

— Ще отида там, където е моят ефенди! — каза Халеф. — Ще се разделим само когато ме изгони!

Дойдоха и тримата гавази, които кадията изпращаше. Едва не се изсмях, като ги видях. Седяха върху дръгливи коне, нито един от които не струваше и сто пиастъра, въоръжени бяха до зъби, но пък имаха най-невинното изражение на лицата в света.

Единият се приближи към мен, погледна ме изпитателно и се осведоми:

— Ефенди, ти ли си Кара Бен Немзи?

— Да — отговорих аз.

— Наредиха ми да се явя при теб. Аз съм гаваз-башията.

Значи той беше най-главен от тримата.

— Имаш ли заповед за арестуване? — попитах аз.

— Да, ефенди.

— Можете ли да яздите добре?

— Препускаме като дяволи. Няма да ти е лесно да се движиш редом с нас.

— Радвам се. Записа ли ви кадията колко трябва да получавате дневно?

— Да. Трябва да плащаш на всеки от нас по десет пиастъра дневно. Ето писмото.

Там наистина беше записано по десет пиастъра на човек на ден, а с кадията бяхме се договорили за съвсем друга цена. Всъщност можех да му изпратя обратно тримата яздещи като дяволи герои, но от един поглед се убедих, че всъщност няма да се наложи да им плащам дълго време. Гаваз-башията висеше на коня си като прилеп на олук, а другите двама, изглежда, бяха обучени по същия образец.