Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 270

— За мен ли са, ефенди?

— Да, твои са. Нека с тях погребат баща ти. Но на кадията не казвай нищо!

— Благодаря ти, господарю! Добрината ти налива балсам в раната, която ми нанесе Аллах. Баща ми трябваше да изпълни дълга си. Аз съм беден. Сега обаче ще мога да поставя на гроба му плоча, украсена с тюрбан, за да видят посетителите на мезархане, че там е погребан правоверен син на Пророка.

Така аз, християнинът, без да искам, бях помогнал мъртвият мюсюлманин да получи надгробен паметник. Дали парите на дервиша щяха да бъдат използвани по-добре, ако ги бях дал на кадията?

Още не бяхме стигнали до жилището на Хулам, когато ни срещнаха двамата гавази, отишли да вземат коня на Али Манах.

Беше се случило онова, което предишната вечер бяхме смятали за невъзможно. Аз бях попитал: „Не трябва ли да бъде наказан Али Манах?“ Не би трябвало справедливото възмездие да го търси чак в Стамбул, той сам бе попаднал в ръцете му. Разбира се, бяхме изгубили целия предобед с това събитие. Сега трябваше да наваксаме възможно най-бързо пропуснатото.

Свикахме военен съвет. Най-напред Хулам повдигна въпроса, кои биха могли да бъдат хората, които обитават къщата, където дервишът намери смъртта си. Той смяташе, че те са свързани с „насърите“ в Константинопол. Това не беше изключено, но за мен те бяха същевременно и хората, за които обитателите на полуострова казват, че „са отишли в планините“.

Едва сега имах време да извадя бележката, която все още не бях разчел.

— Можеш ли да разчетеш редовете, ефенди? — попита Исла. Положих големи усилия, но накрая трябваше да отговоря с „не“. Листчето минаваше от ръце на ръце, но напразно. Отделните букви бяха доста ясно написани, но се свързваха в думи, които ни бяха напълно чужди и неразбираеми.

Слях най-кратките от думите заедно — но нямаха никакъв смисъл. Тогава моят Халеф се оказа най-умен от всички.

— Ефенди — каза той, — от кого може да е бележката?

— Сигурно от Хамд ал Амасат.

— Е, този човек има всички основания да държи в тайна онова, което пише. Не мислиш ли, че това би могло да е тайнопис?

— Хм! Сигурно имаш право. Хамд ал Амасат е трябвало да вземе предвид обстоятелството, че бележката би могла да попадне и в чужди ръце. Както изглежда, знаците не са тайни, но съчетанието на буквите е необичайното. „Са ила ни“, това не го разбирам, „ал“ е една дума; „нах“ пък не е ориенталска… ах, ако обаче се обърне става „хан“!

— Може би всичко е написано на обратно! — каза Хулам. — Ти прочете „ила“. Обърнато обратно, то ще гласи „Али“.

— Правилно! — отговорих аз. — Това е име, а същевременно и сръбска дума, която означава „но“. „Ни“ обърнато е „ин“, което на румънски означава „много“.

— Прочети трите реда отляво надясно! — каза Исла. Направих го, но въпреки това се изискваше голямо усилие, докато успея да прегрупирам буквите, за да се получат свързани думи. В резултат се получи изречението: