Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 252

Наистина не вървяхме дълго. След няколко минути той спря пред една порта, на която почука. Отвориха и тъй като аз все още бях на улицата, зад водача си, чух въпроса:

— Хеким булдун ми? (Намери ли лекар?)

— Не, но водя един хамшери на болния.

— Какво може да ни помогне той на нас и на него?

— Може да бъде терджуман, защото не разбираме госта.

— Да влезе тогава!

Влязох в тесен коридор, който водеше към друг, по-малък. Слабата светлина на фенера ми позволяваше да виждам едва на около три крачки пред себе си. Дори и представа нямах, че ме заплашва опасност, затова много се учудих, като чух един глас да заповядва:

— Ону тутун! Герче дир! (Хванете го! Той е!)

В същия миг фенерът угасна и усетих от всички страни да ме сграбчват ръце. Разбира се, дори и за миг не помислих дали е станала грешка или не. Да викам силно за помощ нямаше никаква полза, защото и от четирите си страни дворът бе обграден от сгради. Трябваше да се освободя от нападателите и да се измъкна обратно на улицата. Разкрачих се, за да имам опора, и разперих ръце встрани, доколкото ми позволяваше съпротивата, която срещах, а после рязко и силно отново ги събрах. От този тласък двама наистина паднаха, но отпред и отзад ме държаха други, а двамата, които бях съборил, пак бързо се хвърлиха върху мен.

Явно нападението бе насочено само към мен и към никого другиго. Бяха ме издебнали при кадията и ме бяха подмамили в тази клопка. От приказки полза нямаше и се започна мълчалива борба, при която до такава степен бях напрегнал силите си, че гърдите ми щяха да се пръснат — но напразно! Нападателите ми бяха много. Събориха ме на земята и въпреки опитите ми и там да продължавам да се съпротивлявам и да удрям с ръце и крака, скоро почувствах, че ме омотават с въже.

Бях заловен и вързан!

Защо не виках за помощ? Защо не издадох нито звук? Най-малкото поне да си спася живота, щом вече бях изгубил свободата си. Поне засега не изглеждаше, че нямат намерение да ме убиват, иначе можеха да го направят веднага, като ме намушкат или застрелят. Но ако бях вдигнал шум, така че да поставя под заплаха разкриването на нападението, лесно можех да си изпрося смъртта.

В такова положение дори и един не особено силен мъж може да окаже необикновено голяма съпротива. Вече дъх не ми беше останал, но и нападателите ми също пъшкаха, както и аз. В пояса си имах нож и един пистолет, но те ми бяха измъкнати още в първия момент. Да се нахвърля срещу тях изобщо не беше възможно, защото бях хванат от десет или четиринайсет ръце.

Сега негодниците около мен проклинаха, кой както можеше, а наоколо, тук между зидовете, беше толкова тъмно, че човек не можеше да види и ръката пред лицето си.

— Готово ли е? — попита един глас.

— Да!

— Внесете го вътре!

Хванаха ме и ме помъкнаха. Наистина можех да движа тялото и колената си и бих се опитал още сега отново да окажа съпротива, но се отказах, защото само щях да утежня положението, в което се намирах, вместо да го облекча.

Забелязах, че ме пренесоха през две тъмни помещения и ме оставиха в трето, където просто ме хвърлиха на пода. Носачите се отдалечиха. След известно време при мен дойдоха двама мъже. Единият носеше лампа.