Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 254

— Ти си същият франкски лекар, който в Дамаск се опита да опозори нашия уста, нали?

— Да.

— По-късно ти срещна устата в Стамбул?

— Да.

— И стреля по него, когато той скочи във водата?

— Не аз, а моят слуга.

— Виждал ли си го след това?

— Да.

— Къде?

— Пред кулата на Галата, но като труп.

— Значи все пак е вярно това, което ми казва този мъж тук! Той посочи към мъжа с лампата.

— Ти не знаеше ли, че устата е мъртъв?

— Не. Беше изчезнал. Намериха Колетис мъртъв, а до него един труп, който никой не можеше да разпознае.

— Беше устата!

— Вие ли го хвърлихте от кулата?

— Кой ти го каза?

— Този човек тук. Идвал е в Едирне, без нищо да знае. Мен ме беше извикал баща ми. Потърсих го при Хулам, без да казвам кой съм, и чух, че бил арестуван. Бил е спасен без съдействието ми. Този човек е негов слуга и живееше с него при Хулам. Твоят приятел и закрилник Хаджи Халеф Омар му разказал всичко и така го узнах и аз. Потърсих баща си при ханджията Доксати, но той вече беше заминал, а вие бяхте в обора. Наблюдавахме ви. Разбрах, че си немзи, затова оставих един от хората си на ъгъла да ви причакат и да ти кажат, че един немзи се е разболял. Сега си в ръцете ни. Какво мислиш, че ще направим с теб?

Това обяснение ми даде много материал за размисъл, но в момента нямах време за това и казах:

— Не се страхувам за живота си. Няма да ме убиете.

— Защо смяташ, че няма да го направим? Ти си в ръцете ни!

— Тогава няма да получите откупа, който мога да ви дам. Очите му светнаха. Бях улучил целта. Ако получеха парите, можеха да ме оставят на мира. Той попита:

— Колко ще дадеш?

— На колко ме оценяваш?

— Цената ти не е по-висока, отколкото тази на един агреб или йълон. Отровни са и трябва да бъдат убивани веднага щом ги хванат. Твоят живот не струва и една десета от парата. Но това, което ни причини, изисква голямо наказание, затова ще трябва да платиш откуп!

Ах, той го каза съвсем ясно: плащането на откупа е само наказание, а животът ми не струва и пукната пара! Поне можех да спечеля време, затова казах със сериозен тон:

— Ти ме сравняваш с отровно влечуго! Това ли е вежливостта, която бях поставил като условие? Убийте ме, нямам нищо против! Няма да ви платя и един пиастър, щом не желаеш да разговаряш по друг начин с мен.

— Да бъде, както искаш, но колкото по-учтив искаш да бъда с теб, толкова по-голяма ще бъде сумата, която ще изисквам.

— Колко?

— Богат ли си?

— Не бих желал да съм на твое място!

— Тогава почакай!

Той стана и се отдалечи, другият остана при мен, но наблюдаваше всичко мълчаливо. Чух гласове в предната стая, но не можех да доловя ясни думи, все пак разбрах, че бяха на различно мнение. Сигурно беше минал повече от половин час, преди той да се върне. Не седна, а попита прав:

— Ще платиш ли петдесет хиляди пиастъра?

— Но това е много, твърде много!

Все пак малко трябваше да се посъпротивлявам. Той направи нетърпелива физиономия и каза:

— Нито пара по-малко! Ще платиш ли? Отговаряй веднага, защото нямаме време!

— Добре, ще платя!

— Къде са парите?