Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 251

Разказахме му накратко какво се беше случило. Тогава той извика слугата си, заповяда да бъдат извикани десет гавази, които да ни придружат, и се отправихме към затвора.

Назърбашията беше не по-малко учуден на височайшето посещение в този късен час.

— Заведи ни при затворника Баруд ал Амасат! — заповяда кадията.

Надзирателят се подчини, но страшно се изплаши, като видя празна килията, в която е бил заключен Баруд. Обаче ключаря, на когото специално бе поверен затворникът, не можаха да намерят. Беше изчезнал заедно с него.

Гневът на кадията беше неописуем. Почтеният съдия започна да крещи такива ругатни, за които в нашия език няма изрази, и накрая нареди да бъде затворен самият главен надзирател. Опитах се да го успокоя, като му казах, че рано на другия ден ще се опитаме да настигнем избягалия затворник, а той обеща да ни даде няколко гавази със заповед за арестуване. Тръгнахме и пред вратата на затвора отново запалихме фенерите, които носехме със себе си. По онова време човек нямаше право да се движи без фенер, особено пък в града, ако не искаше да рискува веднага да бъде отведен в полицията и да прекара там една нощ в „разнообразна компания“.

Не се бяхме отдалечили много, когато, завивайки край една къща, се сблъскахме с един човек, който (така си мислех тогава), забързан, идваше от срещуположната страна. Той се блъсна в мен, отскочи назад и извика:

— Ач гьозюню! (Внимавай!)

— Да беше го казал по-рано! — отговорих аз.

— Аман, аман — извинявай, извинявай! Много бързах и фенерът ми изгасна. Ще бъдеш ли така добър да ми позволиш да го запаля от твоя?

— С удоволствие!

Той извади фитила от фенера си, който представляваше напоена с мазнина хартия, и го запали от нашия, като продължи да се извинява:

— Бързо трябва да отида при някой хеким, бербер или едзаджи. Един наш гост внезапно се разболя и говори само на немчедше, защото е от Немзистан.

Естествено това веднага предизвика интереса ми. Един сънародник се е разболял тук внезапно и почти не разбира езика на страната, в която се намира! Не беше ли мой дълг поне да се осведомя? Затова попитах:

— От коя немска страна е ?

— От Баваристан.

Значи баварец! И през ум не ми минаваше, че може да е лъжа, заблуда. Какво знаеха тук за Бавария! Обзалагах се на сто срещу едно, че името на тази страна можеше да бъде чуто само от устата на човек, чиято родина е тя! Продължих да питам:

— От какво се е разболял?

— От сътма синирюн.

В този момент изобщо не ми направи впечатление колко невероятен бе отговорът. Мислех само за това, че един немец лежи обзет от треска и има нужда от помощ.

— Какъв е той? — продължих аз.

— Не знам. Дойде при моя господар, който е тютюнджи, за да си купи тютюн.

— Далеч оттук ли живее?

— Не.

— Заведи ме тогава!

— А ти лекар ли си или аптекар?

— Не съм, но съм немец и искам да видя дали мога да помогна на сънародника си.

— Иниш аллах! (Дай боже!) Ела, последвай ме!

Спътникът ми също искаше да дойде, но го помолих да продължи пътя си, защото нямах нужда от него. Дадох му фенера и продължих с непознатия.