Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 17

Те се подчиниха на заповедта ми.

— Сложете оръжията си в краката ми! — И тъй като те се бавеха, допълних: — Чухте какво говорихме! Ако намеренията ви към нас са почтени, няма да ви се случи нищо лошо и ще си получите оръжията обратно, но ако не ми се подчините, не може да ви помогне нито някой джин, нито шейтанът!

Те направиха исканото от мен. Предадох оръжията им на спътниците си и инструктирах Мохамед Емин какво да прави по-нататък. После тръгнах навън по течението на потока. Там между камъните намерих застанал на пост бея, който веднага ме позна.

— Кой ти нареди да стоиш тук?

— Ханът.

— Защо?

— За да е сигурен, като се върне, че всичко е наред.

— Много добре! Иди при моите другари и им кажи, че ще се върна след малко.

— Нямам право да напускам това място.

— Ханът няма да разбере.

— Ще научи.

— Възможно е, но аз ще му кажа, че съм ти наредил.

Мъжът тръгна. Знаех, че ще бъде задържан и обезоръжен от Мохамед. Наистина не бях питал къде се намира вторият лагер, но вечерта бях чул наблизо гласове и смятах, че лесно ще намеря мястото. Така и стана. Чух един кон да тропа и като се ориентирах по шума, видях насядалите на земята деветима беяти, които в тъмнината ме взеха за някой от техните, защото единият извика:

— Какво каза той?

— Кой?

— Чуждият емир!

— Самият той е тук — отвърнах аз. Сега те ме познаха и станаха.

— О, емир, помогни ни! — помоли единият. — Бебехът избяга, а върне ли се ханът, лошо ни се пише.

— Как избяга? Не го ли бяхте вързали?

— Вързан беше, но, изглежда, постепенно е разхлабил въжетата, а като сме заспали, е взел коня си заедно с оръжията ни и е изчезнал.

— Вземете конете си и ме последвайте!

Те се подчиниха веднага и аз ги заведох в нашия лагер. Като стигнахме до него, хадедихнът тъкмо бе запалил малък огън, за да освети околността. Постовият вече седеше обезоръжен при останалите. Деветимата мъже, които доведох, бяха толкова съкрушени от случилото се, че ми предадоха Ножовете и копията си без съпротива. Обясних на петнайсетте човека, че биха могли да се страхуват от нас само ако на хана им му хрумне да извърши предателство спрямо нас; избягалия бебех обаче не можех да им доведа отново.

Докато ме бе нямало, мистър Линдси помолил Халеф, доколкото му позволяваха езиковите познания, да му обясни какво става. А сега се приближи до мен.

— Сър, какво ще правим с тези хора?

— Ще се разбере едва като си дойде ханът.

— Ами ако избягат?

— Няма да могат. Нали ги охраняваме, а освен това ще поставя нашия Халеф на изхода.

— Там ли? — той посочи към прохода, водещ навън. След като кимнах, той добави: — Не е достатъчно! Има и втори изход. Там, отзад! Yes!

Погледнах в посоката, в която бе протегната ръката му, и на светлината на огъня забелязах висока скала, пред която имаше един храст.

— Шегувате се, сър! — казах аз. — Кой може да мине през тази скала? Тя е най-малко пет метра висока.

Цялото му лице грейна в усмивка, така че устата му образува познатия трапец, между чиито очертания се виждаха големите му жълти зъби.

— Хм! Вие сте умен човек, мистър! Но Дейвид Линдси е още по-умен. Well!