Читать «Островът на скъпоценностите» онлайн - страница 223
Карл Май
— Лилга! Не говори така! — помоли и гласът му прозвуча необичайно меко. — Ти ще преживееш още много години.
— Да, Лилга! — намеси се горещо Каравей. — Тръгни с мен и сподели моите радости! Аз съм богат и искам да разхубавя заника на твоя живот.
Тя поклати бавно глава.
— Това аз няма да сторя. Лилга няма да напусне гората, а ще лежи и почива там, където е бродила. Аз се молех на богинята да ми позволи да те дочакам. Днес ти дойде и днес тя ще ме повика. Подай ми ръката си, аз тръгвам.
— О, господарю! — изхлипа Тирбан. — Придумай моята повелителка! От днес тя не е както иначе. Все за тръгване само говори и изрича едни такава странни приказки.
— Лилга, ти трябва да останеш при мен, ти не бива да ме напускаш, аз се нуждая от теб.
— От мен? Какво трябва да сторя?
— Трябва да заповядаш на хората си да ни помогнат.
— Помощ искаш от мен? Какво се е случило?
— Ние търсим Лудия граф.
При това име тя наостри слух.
— Него? Къде е бил той? Какво е сторил?
— Беше в Хелбигсдорф и подпали замъка, за да отвлече дъщерята на майора.
— Да отвлече? Нея, гълъбицата? Той, лешоядът? Удаде ли му се?
— Да. Избяга заедно с нея с една карета. Ние сметнахме, че ще прекоси границата при Визенщайн и пратихме подире му двама кадърни мъже, а аз и Катомбо побързахме да дойдем при теб, за да заемем и другите пътища.
В очите на Лилга се появи искрене и фигурата застана изправена като в по-раншните години. Като че някаква внезапна сила я подмлади с двайсетина години.
— Елате! Бързо!
Тя закрачи енергично по поляната, другите я последваха. Навлезе в гората, без да се грижи за клоните и вейките, които я шибаха, докато достигна една тясна клисура. В нея седяха дванайсет мъже; всички те показваха несъмнените черти на циганите. При появата на Лилга се надигнаха.
— Мъже на боанжарите при вас ли са оръжията ви? — попита тя.
— Да.
— Тогава ме следвайте! Касае се за голям улов.
Тя се насочи странично отново в гората, другите закрачиха след нея. В нея вече нямаше и следа от прежната отпадналост. В продължение на може би четвърт час тя крачи жизнено, докато стигна едно място, където идващото от низината шосе се делеше на две различни направления. Тук забави крачки под дърветата и се обърна към Каравей.
— Ако не се прехвърлил при Визенщайн, ще трябва да мине оттук — рече. — Ние ще заемем…
Тя спря по средата, защото в този миг се долови трополенето на бързи колела и веднага след това се появи една карета, запрегната с два коня. Един от циганите беше пристъпил непредпазливо малко по-напред, кочияшът го забеляза и се обърна да почука на предния прозорец на купето. Вратичката от едната страна веднага се отвори и се попада една глава, която проучи с пронизващ поглед местността.
— А, Лилга! — промърмори. После прибави полугласно: — Кочияш, нападение! Бързо ги разблъскай, ако дойдат!
Беше графът. При него седеше Магда. Ръцете й бяха вързани и една кърпа минаваше през устата й така, че не можеше да вика. Но тя беше доловила думите на графа и очите й просветнаха в радостна надежда. Оня го забеляза и се ухили цинично.