Читать «Островът на скъпоценностите» онлайн - страница 221

— Извинявайте за безпокойството — започна Хелбиг след първия поздрав. — Граф Хоенег тръгна ли си вече?

— Да. Отпътува със своята карета.

— Вие бяхте с него при мен. Във ваша компания ли се върна той тук?

— Не. Ние повървяхме заедно само на известно разстояние. После срещнахме един просяк, при когото той се забави.

— И след колко време дойде?

— Може би три часа по-късно.

— С този просяк?

— Без него.

— Опишете ми скитника, моля!

— Той наброяваше може би петдесет години и изглеждаше изтощен. Носеше сив панталон, парцаливо черно сако и кафява шапка с широко бомбе. Лицето му…

— Това е достатъчно. Съвпада.

— Кое?

— Този човек подпали моя замък и преди туй жилището на един селянин-надничар в Хелбигсдорф.

— Плашите ме, но присъствието ви тук ми казва, че опасността вече е отминала.

— Нека моето присъствие ви каже, напротив, че всичко е изгубено.

— За Бога, хер майор, както трябва да означава това?

— Че моят замък още гори. Аз не можах да спася нищо освен добитъка.

— Разрешете да наредя веднага да запрегнат!

— Сторете го, но ще ви помоля да се погрижите за две коли — една за вас и мен и една за тези двама господа, които трябва да попътуват из планината!

— Човешки жертви има ли?

— Не. Но дъщеря ми изчезна.

— Не думайте! — изплаши се Уле. — Безследно?

— Не. Ние намерихме следата й.

— Накъде води тя?

— Натам, накъдето ще се отправят тези господа.

— Ще взема няколко ратаи! — каза земевладелецът.

— Моля, сторете и това! Вярно, вече нищо не може да се спаси, ала помощ все пак ще е нужна.

Уле напусна стаята.

— Графът е! — рече майорът.

— Няма никакво съмнение! — извика Герд. — Папа, бих искал да не го срещнат горе на границата.

— Защо?

— За да ми дотърчи в ръцете при Химелщайн. Ще го размажа тоя мерзавец.

— А аз желая детето ми де се върне час по-скоро. Помисли какво трябва да изтърпи Магда в една такава компания!

— Горко му, ако го срещна!

— Овладей се, сине мой! Аз като баща трябва да сторя същото, макар гневът да иска да вземе връх над мен.

Само след няколко минути от двора отпътуваха в срещуположни посоки две коли — едната навътре в планините, а другата към Хелбигсдорф. Когато майорът пристигна там, завари замъка изгорял до основните зидове, ала пламъците се извисяваха все още високо, тъй като многото срутена дървения ги подхранваше. Сестрите на майора се намираха при пастора, ала пълничката фрау Барбара шеташе бодро до страната на придворния ковач, който заедно с управителя и Кунц ръководеше хората, трепещи се да изтръгнат тук и там още някоя дреболия от стръвния огън.

Още в ранния предобед от малката местна телеграфна станция пристигна съобщение. То гласеше:

„Не сме към Визенщайн, а завихме наляво. Неотклонно по дирята! Скоро повече. Санфорд.“

8. СМЪРТТА НА ЛИЛГА

Високо горе в планината, недалеч от границата, имаше посред гъстата гора и странично от шосето, минаващо по протежение на границата, една просторна поляна, на която се издигаше малка къщичка, обитавана от горския пазач Тирбан.

Пред нея седеше върху сноп съчки една човешка фигура, която предизвикваше зловещо впечатление. Беше облечена в рокля с яркочервен цвят, мръсна стара риза, а около главата беше увита жълта кърпа. Голите ръце и крака бяха загорели от слънцето до кафяво. Чертите й, откак я срещнахме последния път преди десет години на шосето, се бяха много състарили и изглеждаха толкова резки, сякаш бяха изрязани с нож. Жената държеше очите си затворени, ала една непрестанна игра на физиономията издаваше, че се намира в постоянна духовна активност. В един момент от колибата пристъпи един мъж, подпиращ се на тояга. Той беше доста дребен и още по-изпосталял от жената. Малките му очички лежаха дълбоко в кухините, а брадичката се бе вирнала толкова нагоре, пък носът клюмнал толкова надолу, че кажи-речи се докосваха. Той плъзна поглед по поляната и го спря сетне върху жената.