Читать «Островът на скъпоценностите» онлайн - страница 225

— Преди няколко минути.

— Хиляди дяволи! Били сме плътно по петите му.

— Къде са конете ви?

— Единият окуця. Оставихме ги в едно село, тъй като повече ни пречеха, отколкото помагаха. Ние следвахме дирята на графа и често се налагаше да минаваме напряко през гората, за да сечем завоите, които пътят правеше. Пеш това става по-добре. Колко е далеч оттук границата?

— Четвърт час — отговори Тирбан.

— Тогава оня ни се е измъкнал!

— Действително! — взе думата сега Каравей. — Но само за кратко време. Той пак ще ни падне.

— Да, ще го спипаме ние. Но вие сега навярно няма да искате да тръгнете с нас?

— Не. Трябва да остана при сестра си.

— То се подразбира от само себе си. Искате да я погребете?

— Да. Тук в гората. Това беше нейното последна желание.

— Тогава останете тук и ни последвайте, когато бъдете готов и ние се нуждаем от вас. А вие какво смятате да правите, хер графе?

— Аз тръгвам с вас. Като един Хоенег се чувствам задължен да помогна в изкуплението на деянията, които друг Хоенег в заслепението си е извършил.

— Благодаря ви, хер графе. Този възглед ви прави чест. Но ние не бива дълго да се застояваме тук, ако не искаме да изгубим Лудия граф от очи. Готов ли сте да ни придружите веднага?

— Готов съм. Позволете само да си взема сбогом с Каравей и мъртвата, която навремето играеше голяма роля в живота ми!…

След кратко време тримата мъже продължиха бързо по шосето. Циганите останаха.

— Къде ще отнесем трупа? — попита Каравей.

— При моята колиба — отвърна горският пазач. — Там от дълго време е приготвила тя своя ковчег.

— В такъв случай навярно е дали и някакви разпореждания относно смъртта и погребението й?

— Тя искаше да бъде погребана в клисурата, през която днес ни преведе.

— Аз ще й издигна паметник от скални късове и ще посадя тъмни ели върху него. Но костите на нейния убиец няма да намерят място, където някой да може да ги потърси. Бование е богинята от отмъщението; тя ще ми помогне.

Мъжете изготвиха една носилка и сложиха трупа върху нея. Безмълвно се развиши процесията към горската колиба, пред чиято врата Лилга днес още бе казала: „Аз ще си отида, както слънцето, както звездите, както дните и както часовете!…“

9. БОЖИЯТА МЕЛНИЦА…

По каменистата планинска пътека, която извеждаше, стеснявана от високи до небето стръмни стени, в близост до крепостта Химелщайн, за да излезе приблизително половин час след нея на същинското шосе през прохода, крачеха пъргаво трима мъже.

Тесният, мизерен път бе зле поддържан. Само на няколко места, където се бе образувал тънък слой почва, се забелязваха коловози, от което можеше да се заключи, че по него сегиз-тогиз минава и някое возило.

Беше по пладне, ала тук между насечените стръмни стени, издигащи се отвесно на може би над сто метра височина, цареше полумрак, а от небето бе видима само една тясна ивица, която, гледана отдолу, много рядко надхвърляше ширината на линеал.

— Heavens! — възкликна най-едрият от тримата странници, който високо стърчеше над своите снажни спътници. — Имам чувството, сякаш се намирам в някой североамерикански каньон. И, струва ми се, няма да се изненадам, ако нейде иззад някой ъгъл изскочи индианец в пълна бойна екипировка. Илюзията щеше да е пълна, ако не липсваше водата. Забелязва се липсата на река или поне някой поток. Не мислиш ли и ти така, Фред?