Читать «Островът на скъпоценностите» онлайн - страница 222
Карл Май
— Лилга! — прозвуча глухо от беззъбата му уста. Тя не отговори.
— Лилга!
И сега премълча. Дори очите останаха затворени, но едно забавено движение на ръката загатна, че е чула името си.
— Лилга, аз тръгвам — каза той за трети път. Тя повдигна сега малко глава.
— Тръгваш? Всичко върви — сърцето, звездите, годините, дните, часовете, цветята, хората. Да, върви Тирбан, аз също ще тръгна!
— Искаш да дойдеш с мен?
— С теб? Не. Моето време още не е дошло. Аз мога да тръгна едва след като съм го видяла още веднъж.
— Не това имах предвид. Ще дойдеш ли с мен в гората?
— Какво ще правя в гората, като не е там онзи, когото очаквам?
— Да събираме билки, Лилга.
— Билки? За какво? За лекуване на болни? Какво ще им помогне това? Те въпреки всичко ще умират, по-рано или по-късно.
— Има и сбирка в гората…
— Сбирка? На кои?
— На твоите хора. Нали си княгинята, а днес е петък!
— Моите? Къде са те? Те са измрели и не се нуждаят от мен. А онзи, който се нуждае от мен, е далеч по морето. Може би водите са го погълнали и… той си е отишъл.
В този миг храсталакът срещу тях се раздели. Двама мъже стъпиха на поляната и тръгнаха към къщата. Първият спря крачки и се взря остро към двете фигури при колибата. После приближи с бързи скокове.
— Лилга! — извика той, разпервайки ръце.
Тя подскочи с устремен тласък. Очите й се отвориха широко и гласът прозвуча ликуващо:
— Каравей, братко!
В следващия миг лежаха в обятията си, ала радостта от срещата така омаломощи Лилга, че тя трябваше отново да седне на снопа.
— Той е тук! — прошушна. — Ох, сега мога да си вървя — както звездите, както часовете и както цветята.
— Бъди силна, Лилга! — помоли я той. — Погледни ме!
Тя дълго го гледа с блеснали очи. Прояснени от радостта, линиите на лицето й изглеждаха много по-меки и нейният лик сега можеше да се нарече почти красив.
— Лилга, искаш ли да поздравиш и този хер, който дойде с мене?
Тя едва сега забеляза, че Каравей не беше сам. Освободи се от прегръдката му и се надигна. Пред нея стоеше един внушителен мъж с голяма черна брада, прошарена само тук-там от сребърни нишки. Разпозна го веднага.
— Катомбо! Ти също си тук! Ти също! Ох, каква радост още за добрия край!
Графът й подаде приятелски ръка и се вгледа с дълбоко вълнение в така красивия някога лик, по който годините бяха изписани с толкова остър, безжалостен молив. Как бе обичал някога той това същество! Как бе измамила тя неговата любов! Но как ужасно бе наказана и тя за това!