Читать «Островът на скъпоценностите» онлайн - страница 224

— Нямай грижа, съкровище! — рече. — Никой няма да смути сладката ни среща, гарантирам ти го.

Той измъкна един двуцевен пищов от джоба и запъна двете петлета. Крайно време беше, защото Лилга тъкмо се появи между дърветата, зад и до нея циганите, редом с тях Каравей и Катомбо. Те не знаеха дали имат истинския враг пред себе си, но Лилга пристъпи напред и дигна тоягата.

— Стой! — повели на кочияша със силен глас.

Онзи шибна конете. Те дръпнаха с всички сили. В същия миг от отворената вратичка изтрещяха два изстрела. Лилга и един от циганите рухнаха на земята, а каретата се стрелна с такава бързина, че бе невъзможно да бъде застигната.

Но за това и никой изобщо не помисли, понеже всички се бяха надвесили над Лилга, която куршумът беше пронизал в гърдите. Циганинът бе ранен само в крака. Каравей и Катомбо коленичиха да прегледат ранената. Тя държеше очите си затворени и не се помръдваше. Създаваше впечатление, сякаш вече е мъртва.

— Лилга! — извика брат й. — Говори! Жива ли си още? Тя задържа очите си затворени, но отговори:

— Той беше.

Гласът звучеше тихо като пред угасване.

— Кой? Графът? Ти позна ли го?

— Да.

— Той ще се кае за това!

Тогава тя опря ръка на земята и опита да се изправи. Не й се удаде. Падна отново възнак, ала от полузатворените очи се стрелна лъч на бясна жажда за отмъщение.

— Да, Каравей, кръв за кръв! Той уби последната княгиня на боанжарите, нека дважди и трижди пъти умре. Той се изплъзна, но ти ще го намериш.

— Да, Лилга, аз ще го намеря, заклевам ти се.

Тя отвори очи и ги остави дълго, без дума да промълви, да почиват върху двете лица, които се бяха надвесили над нея. После прошепна:

— Каравей е при мен… и също Катомбо… двамата, които най-много съм обичала… о, как е леко умирането… аз си отивам… като една звезда… като едно цвете… Бование вика… сбогом!

— Лилга, ти не бива да умираш, ти трябва да живееш!

— Аз тръгвам! Погребете ме в гората… под скалите и червените ели. Аз изчезвам и се загубвам като нашия народ… без родина… в шумола на вятъра… сбогом… сбогом…

Крайниците й се изпънаха. Още веднъж отвори напълно очи, за да попие със замиращ поглед тъмната зеленина на елхите, после ги затвори завинаги. Брат й се хвърли върху нея. Тялото му тръпнеше под разтърсващата го болка, ала от устните не се отронваше и една-едничка дума. Другите стояха смълчани около него.

Но ето че прозвучаха бързи стъпки. По шосето се зададоха двама мъже с разгорещени лица.

— Голвиц! — извика Катомбо изненадано. — Голвиц и Санфорд!

Каравей се надигна. По лицето му се четеше желязна решителност.

— Хола! — провикна се Санфорд. — Къде се срещаме!

— Погледнете насам! Тук лежи Лилга! — изрече сериозно Катомбо.

Двамата приближиха.

— Убийство! Коя е тя?

— Сестрата на нашия приятел Каравей. Графът я застреля.

— Чумата да го тръшне! Той оттук ли мина? Значи не сме се заблудили?

— Той беше.

— Кога?