Читать «Село във въздуха» онлайн - страница 59

Без много да мисли, Макс Юбер тръгна право към вратата, но Ли-Маи го хвана за ръката и започна да го дърпа назад, а лицето му изразяваше страх и ужас.

Макс Юбер пожела да повтори опита си, обаче детето пак го задържа. Освен това и двамата пазачи пред вратата на колибата застрашително размахаха оръжието си — малки брадви от желязно дърво и дълги копия. Несъмнено влизането в двореца беше строго забранено: пред дворцовата врата в безкрайната девствена гора на Убанги, както и в столиците на цивилизования свят, имаше стража, телохранители.

— Щом не можем да видим този цар, тогава ще му напишем и ще го помолим за аудиенция! — заяви Макс Юбер.

— Обаче — забеляза Джон Корт, — тези вагди, макар че говорят, едва ли са грамотни… Те са по-диви и по-първобитни дори и от туземците на Судан и на Конго, т.е. от всичките онези чилу, денка и бонбутту и надали изпращат децата си в училище!

Междувременно Ли-Маи настоятелно канеше пътешествениците да вървят след него.

— Знаеш ли къде е колибата на неговите родители, Лланга? — попита Джон Корт.

— Не, всичките толкова много си приличат! Зная само, че е нататък, и сега Ли-Маи сигурно ни води там.

— Нгора… Нгора? — попита Лланга, като посочи с ръка наляво от двореца.

Дребосъчето весело се озъби и утвърдително кимна с глава.

Подир няколко минути нашите пътешественици стигнаха до по-сенчест квартал на селото и спряха пред спретната колиба, чиято врата беше широко отворена.

Дребосъчето посочи с ръка и Лланга веднага я позна и извика:

— Тук живеят неговите родители!

Цялата колиба се състоеше от една средноголяма стая. В дъното се виждаше легло от суха трева, а наблизо стояха две кратуни за вода, три глинени съда също за вода и едно глинено гърне. Върху дървени полици върху стените, бяха наредени плодове, корени, парчета варено месо, а шест очистени птици, очевидно приготвени за обед, висяха окачени на един голям шип, забит в стената.

В момента, когато Камис и спътниците му влязоха в колибата, едър вагди и вагдианка станаха от местата си.

— Нгора!… Нгора! Ли-Маи!… — извика дребосъчето.

А бащата, като вярваше, че ще бъде по-добре разбран, отчетливо произнесе: „фатер, фатер“ и се удари по гърдите.

Лланга пристъпи към майката на Ли-Маи и тя изведнъж започна да го притиска до гърдите си и да го милва, като се стараеше да изкаже безкрайната си благодарност към спасителя на детенцето й.

Бащата беше едър, с широки плещи, с пропорционално телосложение, макар че ръцете му бяха твърде дълги, с грамадни китки. Краката му, малко изкривени в коленете, стъпваха върху целите стъпала. Цветът на кожата му не беше много тъмен, както е при повечето туземци, които предимно се хранят с месо, а не с плодове или с корени. Гъсти червеникави косми се виеха по цялото му тяло; имаше слабо изпъкнали мускули, а очите му бяха малки, но черни и силно блестящи. Жената имаше твърде приятна външност: ласкаво приветливо лице, добродушен поглед и ослепително бели, равни зъби. Не беше лишена от известна доза кокетство: в късата й къдрава коса се виждаха няколко стръкчета треви и цветя, а на врата си имаше гердан от стъклени мъниста — твърде странно явление всред тази глуха девствена гора. Изобщо младата вагдианка приличаше на жените на южните кафри по своите красиви плещи и ръце и по тънките си пръсти и крака, на които биха завидели много европейски жени. И нейното тяло беше покрито с червеникави къдрави косми, а на врата й висеше също такъв орден на доктор Йохаузен, какъвто имаше Ли-Маи.