Читать «Петстотинте милиона на Бегюм» онлайн - страница 10

Лулата продължаваше да издава звука: „пуф!… пуф!“

— Драги мой. напразно говориш и пухкаш — подзе Октав убедено, — „кръвта е нещо“, както казват англичаните.

Той спря изведнъж пред насмешливия поглед на Марсел и се върна към милионите.

— Спомняш ли си — подзе той, — че Бином, нашият професор по математика, всяка година в първия си урок за числата повтаряше, че половин милиард е твърде значително число, за да може човешкият разум да има точна представа за него, ако няма на свое разположение средствата на графичното изображение… Даваш ли си сметка, че ако внасяш по един франк всяка минута, необходими ще са ти повече от хиляда години, за да изплатиш тази сума. Ах, наистина… странно е да си помислиш, че си наследник на половин милиард франка!

— Половин милиард франка! — провикна се Марсел, стреснат по-скоро от думата, отколкото от самите милиони. — Знаете ли какво бихте могли най-хубаво да направите с тях? Да ги дадете на Франция, за да си плати контрибуциите. Ще са необходими поне десет пъти по толкова!…

— Гледай само да не внушиш подобна мисъл на баща ми!… — извика Октав с изплашен глас. — Той е способен да я възприеме. Още отсега го виждам да обмисля по своему някакъв план!… Да вложи най-сетне сумата за сметка на държавата все пак е приемливо, но да запази поне рентата!

— Хайде, ти, без да подозираш, си създаден да бъдеш капиталист — подзе Марсел. — Нещо ми подсказва, клети ми Октав, че би било по-добре за тебе, ако не за баща ти, един справедлив и трезво мислещ ум, да се намали това голямо наследство до по-скромни размери. Бих предпочел да имаш двадесет и пет хиляди лири рента заедно с прекрасната си сестричка, отколкото тази златна планина!

И той пак се залови за работа.

Колкото до Октав, той не бе в състояние да прави нищо и се замята така из стаята, че приятелят му, излязъл от търпение, най-сетне му рече:

— По-добре ще направиш, ако идеш да се поразходиш на чист въздух. Очевидно не си годен за нищо тази вечер.

— Прав си — отвърна Октав, като се залови с радост за това полупозволение да се откаже от всякаква работа.

И грабнал шапката си, той се спусна презглава по стълбите и се озова на улицата. Не извървял и десет крачки, спря се под един уличен фенер да препрочете писмото на баща си. Чувствуваше нужда да се увери отново, че наистина е буден.

„Половин милиард!… Половин милиард!… — повтаряше си той. — Това прави най-малко двадесет и пет милиона рента!… Дори баща ми да ми дава за издръжка само по един на година, половина, четвъртина от един милион, пак ще бъда много щастлив! С пари се правят толкова неща. Сигурен съм, че ще съумея добре да ги използувам! Нали не съм глупав? Приеха ме в Централното висше училище!… А сега имам и титла!… Ще знам как да я нося!“

Вървейки, той се оглеждаше в огледалата на един магазин.