Читать «Петстотинте милиона на Бегюм» онлайн

Жул Верн

Петстотинте милиона на Бегюм

Първа глава

В която се появява мистър Шарп

„Тези английски вестници се списват наистина хубаво!“ — рече си добрият доктор, като се изтегна в едно голямо кожено кресло.

През целия си живот доктор Саразен си служеше с монолога, който е една форма на развлечение.

Петдесетгодишен, с тънки черти, с живи и бистри очи зад очила в метални рамки, със сериозно и едновременно любезно изражение на лицето, той беше една от тези личности, за които от пръв поглед си казваш: ето един честен човек. В този утринен час, макар облеклото му да не издаваше никаква изисканост, докторът беше вече избръснат и с бяла вратовръзка.

Върху килима, по мебелите в хотелската му стая в Брайтън лежаха разгънати „Таймс“, „Дейли телеграф“, „Дейли Нюз“. Току-що удари десет часът, а докторът беше вече успял да обиколи града, да посети една болница, да се върне в хотела и да прочете в най-важните лондонски вестници изцяло информацията за доклада, който беше изнесъл предната вечер на големия Международен конгрес по хигиена върху един уред за измерване на кръвните телца, чийто изобретател беше самият той.

Пред него, на поднос, покрит с бяла покривка, бяха сложени един добре изпечен котлет, чаша димящ чай и няколко от тези препечени с масло филийки, които английските готвачи приготовляват великолепно благодарение на специално доставяните от хлебарите хлебчета.

„Да — повтаряше си той, — вестниците на Обединеното кралство наистина отлично се списват, никой не може да отрече това!… Словото на подпредседателя, отговорът на доктор Чикония от Неапол, подробностите от моя доклад, всичко е схванато живо, предадено вярно, фотографирано.“

„Думата има доктор Саразен от Дуе. Уважаемият колега говори на френски. «Нека слушателите ми ме извинят — започна той, — че си позволявам тази волност; но сигурно те по-добре разбират моя език, отколкото аз мога да говоря техния …»“

„Пет колони с петит!… Не зная чия информация е по-добра — на «Таймс» или на «Телеграф»… По-точно и по-ясно не би могло и да бъде!“

Доктор Саразен беше стигнал дотук в размишленията си, когато самият церемониалмайстор — не бихме се осмелили да дадем по-малка титла на лице в такова строго черно облекло — почука на вратата и попита дали „мосиу“ приема…

„Мосиу“ е общо название, което англичаните се смятат задължени да дадат на всички французи без разлика, така както биха си помислили, че отстъпват от всички правила на учтивост, ако не назоват един италианец „сеньор“, а един немец — „хер“. Може би те имат право. Този общоприет навик има безспорно това предимство, че показва отведнъж националността на хората.

Доктор Саразен взе подадената визитна картичка. Доста изненадан, че го търсят в една страна, гдето не познава никого, той се учуди още повече, когато прочете на малкото квадратче хартия:

„МИСТЪР ШАРП, солиситър,

93, Саутхемптън Роу. Лондон“

Той знаеше, че „солиситър“ е на английски някакъв вид адвокат или по-скоро някакъв хибрид от юрист, нещо средно между нотариус, довереник и адвокат — някога прокурор.

„Каква работа имам аз, дявол да го вземе, с мистър Шарп? — се запита той. — Да не би да съм сторил, без да ща, някоя пакост?“