Читать «Чифликът край границата» онлайн - страница 126

Тия думи бяха нейни, тя беше ги писала. Нона извика, заплака с глас и падна върху гроба. Г-жа Галчева я погледна най-напред учудена, изненадана, после сбърчи лице и заплака и тя.

Глава 30

Мръкваше се. Измъчвана от страшна непоносима болка, уморена — тя беше се върнала от града преди един-два часа, — Нона лежеше сама в стаята си. Вън по листата на бряста се чуваше да шумоли дъждът. Тихо беше, като че в чифлика нямаше жива душа.

При вратата Санка заговори с някого, после влезе при Нона.

— Ноне, я иди да видиш защо те вика Николай — каза тя, усмихната и хубавичка, както винаги. — Приказва ми нещо, ама не му разбирам. Пустия му Николай!… Като че някой те бил търсил.

Нона скочи като замаяна.

— Де е той? Де е Николай?

— Долу на стълбите е. Ах, Ноне, какво си направила! Изкаляла си чаршафа…

Нона излезе на чардака, но Николай не беше там, а долу на двора. Като я видя, той й махна с ръка, повика я, и беше тъй комично сериозен и тайнствен, че ако беше друг път, Нона би се изсмяла с глас. Сега тя само се усмихна и слезе при него.

— Какво има, Николай?

— Йосиф те вика.

— Йосиф ли? — учуди се Нона.

— Той. Иди, кай, кажи на чорбаджийката си да доде, на Нона. На други, кай, да не казваш. Още двама-трима има с него — каза Николай, като се мръщеше. — Де да ги знам, май на хайти мязат. Аз не ги знам, де ще ги знам…

— Де е Йосиф? — прекъсна го Нона.

— Хи, там! В дола. У генгеря са.

Нона се върна, облече коженото си палто, тури си също такава кожена барета и излезе.

— И аз да дода ли? — обади се зад нея Николай. — Тез хора май…

— Какво?

— Не са май чисти хора.

Нещо мина през ума на Нона. Тя се повърна.

— Слушай, Николай, ти да си мълчиш. Да не казваш на никого, чу ли? То не е твоя работа какви хора са те. Да мълчиш, никому да не казваш. Хайде, че ще ти дам нещо. Ще ти дам онез ботуши — пошегува се тя.

Николай остана с глупаво намръщено лице. Нона тръгна бързо напред сама. Тя мина покрай дама, покрай говеждите саи, покрай саята на хергелята, замина и хармана. Тук каменната ограда на чифлика се свършваше и по една тънка пътечка, проправена от добитъка, се отиваше в дола. Нона стигна там. Тук беше още по-тихо, мъглата беше се спряла на стотина крачки в кръг. Долът беше изпълнен с гъст изсъхнал генгер, из който шумолеше дъждът. Стъмняваше се. Изведнъж наблизо се изправи човек — той навярно се беше крил досега в бурена — и Нона позна Йосифа.

В тия двайсетина дни, откато не бяха се виждали, той беше се изменил доста: поотслабнал беше, небръснат, жълтите му мустачки бяха увиснали над устните му. Един особен блясък светеше в очите му.

— Йосифе! — извика тихо Нона.