Читать «Чифликът край границата» онлайн - страница 128

Нона разгърна телеграмата и я прочете. Годеникът й съобщаваше, че е пристигнал в града и утре ще бъде в чифлика.

— Радваш ли се, Ноне? — питаше я Санка.

— Разбира се, че се радвам — каза Нона и се помъчи да се усмихне. — Много съм уморена — каза след малко тя. — Аз няма да вечерям, не ме чакайте, искам да си легна.

Тя се прибра в стаята си. Санка дохожда веднъж–дваж при нея, после я остави. Нона не си легна. Тя се залови да пише нещо, после захвърли перото и стана. Взе да се разхожда из стаята. Понякога се спираше до прозореца и поглеждаше през тъмното стъкло. Нищо не се виждаше. Чуваше се как само тихо, монотонно пляскат капките на дъжда — същият тоя шум, като че някой вървеше бос през полето. Нона не можеше да спре вниманието си за дълго върху едно нещо, в ума й преминаваха откъслечни мисли. Тя си спомни за годеника си. Положението на баща й беше лошо, той беше пред разорение и само с помощта на Жан, както казваше Тошо, можеше да се поправи. Но можеше ли тя да забрави Галчева и да даде пак ръката си на Жан? Не, не, никога! Тя обичаше Галчева, обичаше го, както никого други не е обичала, и щом той е мъртъв, безсмислен става и нейният живот. Но разорението на баща й беше неизбежно. Нищо — мислеше си Нона, — нивите ще минат в ръцете на селяните. И това не е лошо, тъй искаше и майка й, тъй искаше Антица.

Всеки път, когато Нона си помисляше за майка си, струваше й се, като че я вижда пред себе си. „Здравей, Ноне!“ — казваше й тя и я гледа с черните си очи, усмихната, както е на порцелановия портрет на паметника. Най-тежко, най-мъчно й ставаше за баща й. Когато мислеше за него, на очите й се явяваха сълзи.

В ума й все по-бързо се сменяха и преплитаха всякакви мисли: за Галчева, за Йосифа. Защо извика след Йосифа? И тя не знаеше. Извика му, защото й беше мъчно. Ако беше се върнал Йосиф, нищо нямаше да й помогне. Тя си спомни за ходенето си в града, за градинаря, за букета от бели карамфили. Когато мислите й отново се повърнаха към Жан, въпреки отчаянието си и страшната мъка, която я душеше, тя още веднъж се показа вярна на себе си и не се отказа да се пошегува: „Приятелю! — пришепна тя, като се усмихваше. — Ти трябваше да додеш по-рано, не сега. Какво да ти правя, аз не съм крива!“

Тя се поспирваше за миг, колкото да проумее някоя по-тежка, по-мъчителна мисъл, след туй пак захващаше да се разхожда. Минаха се тъй два, три и повече часа. Глуханека беше забелязал светлината на прозорците й и беше дошел да види какво има. Той видя сянката на Нона как се мярка по белите пердета и разбра, че младата господарка не спи и се разхожда из стаята. Той си отиде, но не преставаше да поглежда към прозорците на Нона. Отпосле той казваше, че на два пъти лампата в стаята на Нона беше угасвала и пак беше светвала. Когато лампата угаснала за последен път, било вече петляно време.

Сутринта Санка не бързаше да събуди Нона. Тя знаеше, че е уморена, и искаше да я остави да поспи. Към десет часа тя тихо, на пръсти, като отвори полека вратата, влезе при нея. Нона още спеше. Изпод одеялото се подаваше босият й крак. Санка я погъделичка, но тя не трепна. Санка мина отпред и погледна Нона: очите й бяха изцъклени и недвижни, лицето й бяло като вар. Санка я побутна — тя беше студена и под ръката й помръдна не жив човек, а труп. На масата имаше празна чаша, изцапана с нещо бяло като вар, а до нея една стъклена туба с червен кръст върху етикета й — знак, че лекарството е отровно.