Читать «Чифликът край границата» онлайн - страница 124

Нона тръгна пак надолу из улицата. Изглеждаше, като че върви без цел и напосоки. На едно място тя се поспря и се загледа пред себе си, все тъй напрегнато замислена. От ума й не излизаше онова, което й беше разказал Алекси. „Алекси казва — помисли си тя, — че селяните били виновни за смъртта на Галчева. Не, виновна съм аз. Ако не беше дошел в чифлика зарад мене, той нямаше да бъде убит.“ Черно, безнадеждно отчаяние я обземаше при тая мисъл. Искаше й се да завика, да заскуби косите си, да заплаче с глас. И все пак се владееше и вървеше, както вървят всички, криеше мъката си и само леко, едва забележимо се полю–ляваше, като че щеше да падне.

Без сама да усети кога и как, тя стигна до градската градина и влезе вътре. Единствената широка алея, посипана с опадали листа, с измокрен от дъжда пясък, беше празна. До дънерите на старите каваци и платани, по бялата кора, на които бяха изрязани безброй инициали и дати, бяха сложени разкривени пейки. Нона седна на една от тях и наведе глава. Тя беше сама в градината, освен нея там нямаше жива душа.

Тя не плака, мислите й се късаха, обземаше я някакво тъпо равнодушие, изпод което мъката й тлееше като жарава, заровена с пепел. По едно време тя дори не мислеше вече нищо, а полуобърната, с лека усмивка четеше една дума, която беше изрязана върху кората на дървото, под което седеше. Буквите бяха почернели и набъбнали като ръбците на зараснала рана, но все пак се четеше ясно: „Бланш“. Тъй наричаха (същинското й име беше друго) дъщерята на градинаря, в която бяха влюбени мнозина млади хора. Нона скочи: едвам сега се досети, че беше дошла в градината да купи цветя. Тя отиде към цветарника и поиска да й направят един голям букет само от бели карамфили.

Когато градинарят, стар, болнав човек, който познаваше Нона още от дете, привършваше букета и сам му се любуваше, каза:

— Я погледни, Ноне! Я виж какво е чудо! Е, какво ще го правиш, в чифлика ли ще го занесеш?

— Не, за тук ми трябва! — засмя се Нона. — Ще посрещам годеника си.

— Тъй ли? Ами че той трябва да ти даде букет, а не ти на него.

— Е, нищо. Аз пък искам да му дам. Защото го чакам отдавна.

Нона изглеждаше весела, очите й светеха, усмихваха се. С тоя голям букет от бели карамфили, който не беше и прикрит с хартия, тя се върна към средата на града. Тук тя взе един файтон — турчинът изгледа нея, изгледа букета и попита где ще кара. Нона му пошепна нещо и се качи. Като се люлееше ту на една, ту на друга страна, а някъде отведнъж хлътваше, като че щеше да се счупи, файтонът заслиза надолу по „Панаирска“ улица. От магазините и от кафенетата мъжете се обръщаха и гледаха Нона. Някои я познаваха, някои — не. Нона не поглеждаше на никоя страна и никого не познаваше.

Файтонът прогърмя над моста и леко, без клатушкания, се понесе по гладкото шосе. Мярнаха се вехтите и полусъборени бараки на панаиря, след туй по-нагоре се показа дълга дъсчена ограда, зад която се виждаха бели надгробни паметници. Нона изтръпна, сърцето й заби. Тя каза на файтонджията да я почака и с бързи крачки влезе през отворените врати на гробищата. Те бяха нови гробища, от войната над портата имаше извит като дъга надпис „Парк на героите“. Щом се озова вътре, Нона не чувствуваше вече предишната слабост, обзе я спокойствие, което учуди самата нея. Надзирателят на гробищата беше на две крачки от нея.