Читать «Чифликът край границата» онлайн

Йордан Йовков

Чифликът край границата

Глава 1

Нона, дъщерята на исьоренския чифликчия, излезе от градината на хотела, гдето беше приказвала досега с пограничния офицер Галчев и с началника на пощенската станция Милчевски, и дойде при кабриолета си, спрян отвън до оградата. С тоя жълто боядисан кабриолет, овехтял и малко старомоден, но впрегнат с висок, хубав кон, „оправен като риба и черен като гарван“, както казваха за него селяните, когато го изглеждаха със завист, тя дохаждаше по два-три пъти в седмицата в Сеново да получава пощата си и винаги сама го караше.

Тя и сега сама се залови да го приготви: мина отпред, разчисти набързо с крак наляво и надясно колкото фий беше останал, отвърза коня от стобора и нави юлара на шията му. След туй тя се залови да тури юздата и макар да беше доста високичка, трябваше да се издигне на пръсти, защото конят стискаше зъби и дигаше глава. Все пак тя успя доста бързо и сръчно да нахули юздата на главата му, оправи му гривата отпред челото и внимателно закопча ремъка отдолу. Един — пъти тя премина от едната и от другата страна, като опитваше тук-таме някой ремък, за да види дали е добре затегнат, оправи палдъма на хамутя, който се беше поизкривил, посъбра по-накъсо и юздите. Всичко това тя вършеше свободно, без лутане, без да се затрудни в нещо ни най-малко.

Двама селяни, възстарички, пийнали и двамата, бяха излезли от кръчмата и гледаха Нона. Те взеха да я гледат още когато тя туряше юздите на коня, подсмиваха се, очите им лукаво примигваха — както ей виждаше, чакаха само повод, за да подхвърлят някоя остра думичка за Нона, но тъй си и останаха: тая гражданка, това тънко чернооко момиче, с бяла рокля и бели кожени ръкавици, не се боеше от коня — и то какъв кон! — умееше кое как да похване и вършеше работата си тъй добре, както и те сами не биха я направили на нейно място.

— Видя ли? — каза единият от старците троснато и учудено, види се, защото беше принуден да признае нещо, което не беше очаквал. Той кимна с очи към Нона и повтори. — Видя ли?

— Брава! — отвърна другият. — Бива си я тая щерка. Брава!

Нона не ги чу, защото те бяха доста настрана, и не обърна внимание на тях. Но когато хвана коня за юздата и го поведе, за да обърне кабриолета и да го изкара на пътя, тя чу, че някой каза отзаде й:

— И хубава е, дяволицата. На майка си прилича, на Антица.

Тогава Нона се обърна и видя двамата селяни, които минаваха покрай задницата на кабриолета, погледнаха я и си заминаха към селото. Нона се усмихна. Същите тия думи тя беше чувала и друг път. „Трябва много да приличам на мама — помисли си тя. — Както се вижда, мама са я знаели всички.“

Антица Славовска, майката на Нона, наистина беше не само известна, но и много прочута по тия места. Тя беше оная млада селянка, едвам трийсетгодишна, при това рядка хубавица, за която исьоренският чифликчия Манолаки беше се оженил, след като дълги години беше стоял вдовец и когато сам беше близо шейсетгодишен. Тоя брак навремето си дигна голям шум. Омъжените дъщери на Манолаки, както и синовете му, също възрастни, поискаха да го отклонят от това му решение, „да го отърват от срама пред хората“, както казваха. Всъщност те се бояха, че от тоя брак можеха да се природят деца и наследниците на чифлика да се увеличат. От друга страна, те се опасяваха от прекомерното влияние, което една млада и хубава жена може да добие над един стар и заслепен от закъсняла страст съпруг.