Читать «Чифликът край границата» онлайн - страница 127

— Аз съм, Ноне. Прощавай, че те повиках тук. Исках да те видя.

Нона го гледаше учудено, без да продума.

— Ти се чудиш, като ме виждаш тук? Аз бягам в Румъния. Имам и другари. Ти няма да ни издадеш и аз ти го казвам. Таз вечер трябва да бъдем оттатък.

Нона мълчеше.

— Исках да те видя. Да се видим още веднъж, Ноне. Все пак ний бяхме приятели, нали, Ноне? Искам да ти кажа нещо важно — Нона подигна очи; в погледа й имаше укор, имаше омраза. — Ноне, знам какво стана — бързо каза Йосиф, като отгатна мисълта й. — Знам какво стана с Галчева.

— Вий го убихте! — каза Нона. Очите й светнаха от гняв, Йосиф се усмихна пресилено, с горчивина.

— Не, не го убихме ний. Галчев беше добър, честен момък, той не беше чужд на народа. Но той беше не на таз страна, дето бяхме ний — там е всичкото.

Нона не каза нищо, пообърка се и се загледа в земята. Чу се слабо изсвирване, отвътре от генгеря.

— Викат ме — каза Йосиф. — Аз трябва да бързам. Слушай, Ноне, ела с мене. Аз затуй се отбих оттука. Остави тоз безсмислен, глупав живот. Ела с мене, гдето ще бъда аз, ще бъдеш и ти, ще работим, ще се борим… ще живеем. И ще бъдем свободни. Ела, Ноне, послушай ме.

Нона го погледна. В очите й светна присмехулен огън. Йосиф познаваше тоя поглед.

— Как можеш да си мислиш таквоз нещо? — каза тя.

Ново изсвирване се чу. Йосиф се обърна назад и навярно видя нещо, защото трепна и направи някакво нетърпеливо движение.

— Аз трябва да вървя — каза той. — Сбогом, Ноне! Спомняй си за мене. Аз няма да те забравя никога, Ноне. Сбогом, Ноне, сбогом!

Може би беше й протегнал ръка — това тя не видя. Тя сама не му подаде ръка и не подигна очи от земята. Тъй остана тя неподвижна на мястото си, замислена. Донякъде чуваше стъпките на Йосифа, после те заглъхнаха. Тя стоя тъй някое време, след туй потръпна и подигна очи: доста надалеч видя трима-четирима души, а след тях Йосиф, Тя го позна добре, той бързаше.

— Йосифе! — извика тя високо. — Върни се! Върни се!

Йосиф се обърна. Нона още по-високо извика:

— Върни се, Йосифе! Върни се!

Разбра ли я или не, тя не знаеше, но Йосиф се спря, погледна към нея, но след туй наедно с другите се изгуби в генгеря и в тъмнината. Тогава Нона се обърна и си тръгна към чифлика. Тя не плачеше, но чувствуваше, че никога не е била тъй нещастна, тъй сама на този свят, изоставена от всички. Тя вървеше с несигурни, колебливи крачки и се полюляваше, отмаляла и отслабнала. Някъде затъваше в калта и с мъка изваждаше краката си, някъде се подхлъзваше и едва не падаше. Наоколо беше тъмно, капките на дъжда удряха по земята. И тоя шум се чуваше отвред наоколо — като че някакви стъпки се отдалечаваха и глъхнеха на всички страни в полето.

Нона мина под бряста, от който капеха капки, изкачи се по стълбите и влезе вътре. Огънят, който светеше на огнището, не я зарадва, тя разбра само, че е у дома си. От собата изскочи Санка, засмяна.

— Ноне, ще черпиш! Радост имаш, я чети! — Тя й подаде телеграма, отворена вече от други. — Милчевски я пратил с нарочен човек. Ей сега я донесоха, свекъра я прочете.