Читать «За мишките и хората» онлайн - страница 46

— Аз нямам оръжие — рече възбудено Уит.

— Ти ще идеш в Соледад да повикаш полицай. Вземи Ал Уилтс, той е заместник-шериф. Да вървим сега! — Кърли изгледа подозрително Джордж. — И ти ще дойдеш с нас, приятелю.

— Разбира се — отвърна Джордж. — Идвам. Но слушай, Кърли, нещастникът не е с всичкия си. Не го убивай. Не е знаел какво върши.

— Да не го убивам ли? — извика Кърли. — Та той има оръжие — пистолета на Карлсън. Убивам го, без да ми мигне окото!

— Може Карлсън да си е загубил пистолета — обади се неуверено Джордж.

— Тая заран беше в торбата — каза Карлсън. — Взел го е, дума да няма.

Слим се беше загледал в жената на Кърли.

— Кърли — рече той, — не е ли по-добре да останеш тук, при жена си?

— Лицето на Кърли се наля с кръв. . — Тръгвам! — отсече той. — Ще му изтърбуша червата на тоя мръсник, нищо, че съм само с една здрава ръка! Ще го пипна аз!

Тръгнаха да излизат. Джордж се спря за миг до Канди и двамата се загледаха в мъртвата жена.

— Ей, Джордж! — повика го Кърли. — Върви с нас, да не решим, че и ти имаш пръст в тая работа.

С натежали крака, Джордж се помъкна бавно след тях.

Когато всички излязоха, Канди седна в сеното и се загледа пак в лицето на жената на Кърли.

— Горкият Лени! — промълви той.

Гласовете на мъжете заглъхнаха. Оборът потъваше постепенно в мрак. Конете трополяха в боксовете си, синджирите им дрънчаха. Старият Канди легна в сеното и Покри очи с ръка.

Слим се обърна към Канди:

— Тогава ти остани тук с нея, Канди. А другите по-добре да вървим.

ГЛАВА 6

В късния следобед дългият зелен вир на река Салинас беше замрял. Слънцето бе напуснало вече долината, за да се изкатери по склоновете на Габиланските планини, чиито върхове все още розовееха под лъчите му. Но над вира и чинарите бе легнала приятна сянка.

Водна змия се плъзна леко по вира, обръщайки насам-натам изправената си като перископ глава; тя преплува вира на дължина и стигна до краката на неподвижна чапла, застанала в плитчината. Клюнът се стрелна надолу, хвана малката змия за главата и тя изчезна в него, като мяташе бясно опашка.

Отдалеч зашумя вятър и премина като вълна по върховете на дърветата. Сребристите чинарови листа затрепераха, а сухата кафява шума по земята полетя тук-таме, подгонена от леките пориви на зефира. Зелената повърхност на вира се набръчка.

После вятърът замря тъй внезапно, както се бе появил, и отново настъпи покой. Чаплата стоеше неподвижна в плитчината и чакаше. Друга водна змия заплува по вира, обръщайки насам-натам изправената си като перископ глава.

Внезапно от гъсталака се появи Лени. Движеше се мълчаливо като мечка. Чаплата размаха криле, отдели се от водата и литна надолу по течението. Змията се свря между тръстиките в края на вира. Лени се приближи тихо до водата, коленичи и започна да пие,. допрял устни до повърхността. Някаква птичка изшумоли в сухата шума зад него и той вдигна глава, напрегна слух и зрение, но като видя птичката, отново допря устни до водата.

Като утоли жаждата си, седна на брега успоредно на вира, та да може да наблюдава и пътеката. Обгърна с ръце крака и подпря брадата в коленете.