Читать «За мишките и хората» онлайн - страница 48

— Няма! — извика неистово Лени. — Няма да стори такова нещо! Знам го аз Джордж. Нали все заедно си ходим.

Но заекът повтаряше ли, повтаряше:

— Ще те остави, сине майчин! Ще те остави! Ще те остави, сине майчин!

Лени запуши уши с ръце.

— Няма, няма, ти казвам! — упорствуваше той, а после закрещя: — Джордж! Ей, Джордж! Джордж!

Джордж излезе тихичко от гъстака и заекът изчезна.

— Какво си се развикал? — каза спокойно Джордж., Лени се изправи на колене.

— Няма да ме оставиш, нали, Джордж? Знам си аз, че няма.

Джордж пристъпи сковано и седна до него...

— Няма, разбира се.

— Тъй си и знаех — извика Лени. — Не си такъв ти. Джордж не каза нищо.

— Джордж! — повика го Лени.

— Да?

— Пак направих беля.

— Няма значение — отговори Джордж и отново за^ мълча.

Слънцето огряваше сега само най-високите върхове.

Сянката в долината беше синя и мека. От далечината долитаха мъжки гласове. Джордж извърна глава и се вслуша в тях.

— Джордж! — повика го Лени,

— Да?

— Няма ли да ме ругаеш?

— Да те ругая ли?

— Ами да, нали все ме ругаеш, като направя беля. Няма ли да речеш: „Ако те нямаше тебе, щях да си взема петдесетте доларчета...“

— Боже мой! Забравяш всичко, а помниш всяка моя дума.

— Е, започвай де! Джордж потръпна и подхвана вцепенен:

— Ако бях сам, така лесно щях да си живея, — Гласът му беше равен, безстрастен. — Щях да си работя и за нищо да не мисля.

Той млъкна.

— Продължавай — каза Лени. — „А дойде ли краят на месеца...“

— А дойде ли краят на месеца, вземам си петдесетте доларчета... и в някое заведение.

Джордж пак млъкна. Лени го гледаше с нетърпение.

— Продължавай, Джордж — каза той. — Няма ли да ругаеш повече?

— Не — отговори Джордж.

— Ще се махна, то се е видяло — рече Лени. — Щом не ме искаш, ще хвана баирите и ще си заживея в някоя пещера.

Джордж потръпна отново.

— Не, искам да си останеш при мен — каза той.

— Разкажи ми пак както по-рано — заумилква се Лени.

— Какво да ти разкажа?

— За другите и за нас.

— Такива като нас нямат семейство — подзе Джордж. — Посберат малко парици, па ги пропилеят. Нямат си никого, никой не дава пукната пара за тях.

— Но при нас е друго! — възкликна Лени щастлив. — Кажи сега за нас.

Джордж мълча известно време.

— Но при нас е друго — рече той.

— Защото... Защото аз си имам приятел...

— И аз си имам приятел. Двамата сме приятели и се грижим един за друг — извика възторжено Лени.

Вечерният ветрец полъхна над поляната, зашумоли в листата и набразди зеления вир. Отново долетяха виковете на мъже, този път по-близки от преди.

Джордж свали шапка и каза с разтреперан глас:

— Свали си и ти шапката, Лени, да те полъхне ветрец;

Лени си свали послушно шапката и я сложи на земята пред себе си. Сянката над долината стана още по-синя, вечерта настъпваше бързо. Вятърът донесе до тях пукот на съчки в храсталака.

— Кажи сега как ще си живеем — подсети го Лени. Джордж се беше заслушал в далечния шум. За миг лицето му придоби замислен вид.

— Погледни оттатък реката, Лени, и ще видиш като наяве това, дето ще ти кажа.

Лени обърна глава и устреми поглед отвъд вира, по притъмнелите склонове на Габиланите.