Читать «Тортила Флет» онлайн - страница 99

На празненството хората бяха с най-хубавите си дрехи. Сега за два дни същите тия дрехи трябваше да бъдат почистени, изпрани, колосани, изкърпени и изгладени. Усърдието бе трескаво. Вълнението бе неудържимо.

На втория ден вечерта приятелите на Дани се събраха в къщата на Дани. Внезапният удар и опиянението бяха преминали и сега те бяха обладани от ужас, защото от цялата Тортила Флет тези, които най-много обичаха Дани и му бяха най-много благодарни, те, паисаносите, бяха единствените, които не можеха да присъствуват на погребението на Дани. Още в махмурлука на първите часове след празненството те съзнаваха тази ужасна трагедия, но едва последната вечер положението стана толкова очевидно, че явно трябваше да го обсъдят. Без друго техните дрехи бяха неописуеми. Но от празненството дочените им панталони и сините им ризи изведнъж бяха остарели с по няколко години. Имаше ли коляно, което да не е отпрано? Имаше ли риза, която да не е разкъсана? Ако някой друг беше умрял, те щяха да заемат от някого прилични дрехи, но в цялата Тортила Флет нямаше нито един човек, който да не сложи хубавите си дрехи за погребението. Само Коки Риордан нямаше да отиде, но Коки беше под карантина заради шарка, а заедно с него — и дрехите му. За един хубав костюм как да е можеше да се откраднат пари, но пари за шест костюма беше невъзможно да се намерят.

Вие ще кажете: нима те не обичаха Дани достатъчно силно, за да отидат на погребението и в дрипи? А вие бихте ли отишли в дрипи, когато съседите ви са издокарани? Не би ли било по-голямо неуважение към Дани това — да отидеш на погребението му в дрипи, отколкото изобщо да не отидеш?

Неизмеримо беше отчаянието, което измъчваше сърцата им. Те проклинаха съдбата си. През отворената врата виждаха как се фука Галвес. Галвес си беше купил нов костюм за погребението и сега го беше облякъл цяло денонощие предварително. Приятелите седяха, стиснали в ръка брадичките си, съсипани от своето нещастие. Бяха разгледали вече всяка възможност.

За първи път в живота си Пайлън взе да говори безсмислици.

— Да излезем тази нощ и всеки един от нас да открадне по един костюм — предложи той.

Той знаеше, че това е глупаво, защото тази нощ всеки костюм щеше да стои на стол до главата на стопанина си. Тази нощ беше чиста гибел да се краде костюм.

— Понякога в Армията на спасението дават костюми — каза Джизъс Мария.

— Аз вече бях там — каза Пабло. — Този път имат четиринадесет рокли, но нито един костюм.

Навсякъде съдбата беше срещу тях. Тито Ралф дойде със своята нова зелена кърпичка, която се подаваше от горното джобче на сакото му, но събуди у другите такава враждебност, че се извини и излезе от стаята.

— Ако имахме една седмица време, щяхме да чистим сепии — каза горчиво Пайлън. — Но погребението е утре. Трябва да погледнем нещата право в очите. Разбира се, ние все пак можем да отидем на погребението.

— Но как? — попитаха приятелите.

— Ще вървим отстрани, докато оркестърът и хората вървят по пътя. Около оградата на гробищата е обрасла трева. Ще легнем в тревата и ще виждаме всичко.