Читать «Тортила Флет» онлайн - страница 5

Накладоха огън, опекоха пържолите и изядоха твърдия хляб. Конякът бързо отстъпваше надолу в шишето. След като се наядоха, изтегнаха се край огъня и нежно засмукаха шишето като две изтощени пчели. Мъглата оцветяваше палтата им в сива влага. Вятърът скръбно въздишаше в клоните на боровете около тях. След време самотността налегна Дани и Пайлън. Дани си спомни своите изгубени приятели.

— Къде е Артър Моралес? — попита Дани, обърна длани нагоре и протегна напред ръце. — Загинал във Франция — отговори той сам, обърна длани надолу и отпусна ръце в отчаяние. — Загинал за родината. Загинал в далечна страна. Сега чужденци минават край гроба му и не знаят, че там лежи Артър Моралес. — Той отново обърна длани нагоре. — Къде е Пабло, този добър човек?

— В затвора — каза Пайлън. — Откраднал една гъска и се скрил в храстите. Но гъската го клъвнала, той изпищял и го хванали. Сега ще лежи шест месеца в затвора.

Дани въздъхна и промени темата, защото разбра, че най-разточително бе изразходвал единствения си познат, за когото можеше да се говори с възвишено чувство. Но самотността още го мъчеше и търсеше отдушник.

— А ние тук сме седнали… — започна най-сетне той.

— С отчаяни сърца — продължи Пайлън ритмично.

— Не, това не е стихотворение — каза Дани. — А ние тук сме седнали, бездомни. Дадохме живота си за родината и ето че сега нямаме покрив над главите си.

— Никога не сме и имали — каза Пайлън, за да го утеши.

Дани мечтателно засмука шишето, докато Пайлън го хвана за лакътя и го взе.

— Спомням си — каза Дани — вица за човека, който имал цели две къщи с фльорци… — За миг той остана с отворена уста. — Пайлън! — извика той. — Пайлън, мой скъпи приятелю от детинство! Забравих! Аз съм наследник! Имам две къщи!

— С фльорци? — попита Пайлън с надежда в гласа. — Ти си един пиян лъжец! — продължи той.

— Не, Пайлън, честна дума! Моят вйехо умря! Аз съм наследникът. Аз, любимият внук.

— Ти си единственият внук — каза реалистът Пайлън. — А къде са тия къщи?

— Нима не знаеш дома на моя вйехо в Тортила Флет, Пайлън?

— Тук, в Монтерей?

— Да, тук в Тортила Флет!

— А здрави ли са тия къщи?

Дани се отпусна назад, изнемощял от вълнение.

— Не знам. Съвсем забравих, че съм техен собственик.

Пайлън седеше мълчалив и съсредоточен. Лицето му стана печално. Той хвърли шепа борови игли в огъня и се взря в пламъците, които диво се извисиха между двамата и отново погаснаха. Дълго време той гледа лицето на Дани с дълбока тревога, после шумно въздъхна; още веднъж въздъхна.

— Всичко е свършено — каза той тъжно. — Хубавите времена отлетяха. На твоите приятели ще им бъде мъчно, но с какво може да помогне мъката им?

Дани пусна бутилката, Пайлън я пипна и я постави в своя скут.

— Защо свършено? — попита Дани. — Това пък какво е?

— То не е за пръв път — продължи Пайлън. — Докато човек е беден, той си мисли: ако имах пари, щях да ги разделя с моите добри приятели. Но щом дойдат парите, и щедростта изчезва. Така е и с теб, мой бивши приятелю. Ти се издигна над приятелите си. Сега си собственик. Ще забравиш приятелите си, които деляха всичко с теб, дори своя коняк!