Читать «Тортила Флет» онлайн - страница 6

Думите му сразиха Дани.

— Не, Пайлън! — извика той. — Аз никога няма да те забравя!

— Така мислиш сега — каза Пайлън студено. – Но когато имаш две къщи, в които да спиш, тогава ще видим. Тогава аз ще бъда само един беден паисано, а ти ще вечеряш на една маса с кмета.

Дани неуверено се надигна и се хвана за едно дърво.

— Пайлън, кълна се, че каквото имам, ще бъде твое! Докато имам къща, и ти ще имаш къща! Дай да пия!

— Трябва да го видя, за да го повярвам — каза Пайлън с обезкуражен глас. — Ако бъде така, то ще е чудо на чудесата. Хора ще идват от хиляди километри, за да го видят… А освен това шишето се свърши.

2

КАК ЖАЖДАТА ЗА МЯСТО В ОБЩЕСТВОТО СЪБЛАЗНИ ПАЙЛЪН И КАК ТОЙ ИЗОСТАВИ ГОСТОПРИЕМСТВОТО НА ДАНИ

Адвокатът се сбогува с тях пред вратата на втората къща, качи се в своя „Форд“ и забоботи надолу към Монтерей.

Дани и Пайлън стояха пред небоядисаните колци на стобора и гледаха с възхищение имуществото — една ниска къща, отдавна измазана с вар, с прозорци без завеси, кухи и слепи. Но там, пред вратата, растеше голям храст розова кастилска роза, а сред бурена в предния двор червенееше мушкатото на дядото.

— Тази е по-хубавата — каза Пайлън. — Тази е по-голяма от другата.

Дани държеше в ръка нов шперц. Той пристъпи на пръсти по скърцащата веранда и отвори входната врата. Голямата стая си беше същата от времето, когато дядото бе още жив. Светлочервеният календар от 1906 година, коприненото знаме на стената със страшния Боб Ивънс, който гледа между кулите на един броненосец, закованото букетче изсушени червени рози, нанизите от прашни червени пиперки и чесън, херметическата печка, разбитите столове-люлки.

Пайлън погледна през вратата.

— Три стаи — каза той и дъхът му спря. — И креват. И печка. Е, щастливи ще бъдем тук, Дани.

Дани предпазливо ходеше по къщата. Той имаше лоши спомени от своя вйехо. Пайлън излетя като стрела пред него и влезе в кухнята.

— Умивалник с течаща вода — извика той и пусна крана. — Не тече, Дани, трябва да идеш в общината и да им кажеш да пуснат водата.

Те стояха и се усмихваха един на друг. Пайлън забеляза, че неспокойствието на собственика се изписва вече върху лицето на Дани. Явно бе, че до последния си час това лице нямаше да се освободи от печата на грижата. Никога вече Дани нямаше да чупи прозорци, щом имаше свои. Пайлън беше прав — той се бе издигнал над приятелите си. Той бе напрегнал мишци, за да издържи сложността на живота. Но преди да напусне завинаги своето старо и просто съществуване, един вик на болка се изтръгна от устата му:

— Пайлън! Бих искал ти да имаш къщата, а аз да идвах да живея с тебе!

После Дани отиде в Монтерей да уреди пускането на водата, а Пайлън заскита из буренаците в задния двор. Там имаше овощни дървета, сухи и черни от старост, превити и счупени поради негледане. Над плевелите надничаха няколко прилични на палатки кокошарника. Имаше и обръчи за бъчви, купчина пепел и един прогизнал дюшек. Пайлън погледна през плета в кокошарника на мисис Моралес и след минутно размишление направи в плета няколко малки дупки за кокошките. „На тях ще им хареса да мътят в тази висока трева“ — реши той добродушно и помисли как би могъл да направи двоен капан, ако и петлите почнат да влизат през плета, да закачат кокошките и да не ги оставят да мътят.