Читать «Тортила Флет» онлайн - страница 39

Докато вървяха, излезе вятър, който пръсна мъглата край бледата луна като тънко петно размазана водна боя. Бягащата мъгла придаде нови очертания на гората и всяко дърво крадешком запълзя, а храстите се раздвижиха безшумно като големи черни котки, Върхарите дрезгаво заговориха на вятъра, предсказваха щастливи съдби и предричаха гибел. Пайлън знаеше, че не е хубаво да се слуша говорът на дърветата, Никога нищо добро не се е случвало на оня, който е узнал бъдещето си, а освен това този шепот беше нечестив. Той престана да обръща внимание на говора на дърветата.

Пайлън се засуети на зигзаг из гората, а Големия Джо ситнеше до него като едро куче, което винаги е нащрек. Самотни мълчаливи хора ги срещаха и отминаваха, без да ги поздравят. Мъртвите също ги отминаваха безшумно, без да ги поздравят.

Долу, от фара на носа, сирената запищя през мъглата и във воя й имаше скръб за всички кораби, които са се разбили в железния риф, както и за всички други кораби, които рано или късно ще намерят там смъртта си.

Пайлън потрепера и му стана студено, макар нощта да беше топла. Той зашепна наум молитви към света Богородица.

Край тях мина някакъв сив човек с наведена глава и не ги поздрави.

Цял час изтече, а Пайлън и Големия Джо крачеха все така неуморно, като умрелите, които бродеха в нощта.

Изведнъж Пайлън спря. Ръката му, стисна ръката на Джо.

— Виждаш ли го? — прошепна той.

— Къде?

— Ей там, вдясно!

— Хм! Да-а-а-а! Май че го виждам!

На Пайлън му се стори, че вижда нежен стълб от синя светлина, който изскача от земята и блести на десетина ярда от него.

— Големи Джо! — зашепна той. — Намери бързо две пръчки, около метър дълги! Не искам да гледам встрани, че мога да го изгубя от очи!

Той стоеше неподвижен като куче, което прави стойка, докато Големия Джо побягна за пръчки. Пайлън го чу да отчупва от един бор два малки изсъхнали клона. Той чу и как Джо окастри клонките по тях. И през цялото време Паилън гледаше стъблото от мъглява светлина. Тя беше толкова слаба, че от време на време сякаш изчезваше. Понякога той не беше сигурен, че я вижда. Не отмести очи и когато Големия Джо сложи пръчките в ръката му. Само допря пръчките на кръст и бавно пристъпи напред, като държеше кръста пред себе си. Щом доближи, светлината сякаш угасна, но той беше видял откъде бе излизала тя — една вдлъбнатина в нападалите борови игли с формата на съвършен кръг.

Пайлън положи кръста върху вдлъбнатината и рече:

— Всичко, което лежи тук, е мое, защото аз го открих. Махнете се, зли духове! Махнете се, човешки сенки, дето сте заровили това съкровище. В името на Отца и Сина и светия Дух!

После изпусна тежка въздишка и седна на земята, — Ние го намерихме, о, мой приятелю, Големи Джо! — извика той. — Толкова години го търся и едва сега го намерих!

— Да копаем — каза Големия Джо. Но Паилън поклати глава нетърпеливо.

— Когато всички духове са още на свобода? Когато е опасно даже да се стои тука? Ти си глупак, Големи Джо! Ние ще седим тук до сутринта, тогава ще отбележим мястото, но чак утре вечер ще копаем. Никой вече не може да види светлината, след като сме я покрили с кръста. А утре вечер няма да има никаква опасност.