Читать «Тортила Флет» онлайн - страница 38

Големия Джо изпита топло чувство и желание да ги види. Вечерта той закрачи към Тортила Флет да намери Дани и Пайлън. Беше мръкнало и както си вървеше по улицата, срещна Пайлън, който бързаше с делови вид.

— Ей, Пайлън! Аз тъкмо идвах да те видя!

— Здрасти, Джо Портаджи. — Пайлън беше рязък. — Къде се губи досега?

— В армията — отвърна Джо.

Умът на Пайлън явно беше на друго място.

— Аз трябва да вървя.

— Ще дойда с тебе — каза Джо. Пайлън спря и го изгледа.

— Не знаеш ли какво е тази вечер? — попита той.

— Не. Какво е?

— Тази вечер е срещу Андреевден.

Тогава Портаджи разбра. Тази нощ всеки паисано, който не е в затвора, броди неуморно из гората. Това е нощта, когато всички заровени съкровища излъчват изпод земята слаб фосфоресциращ блясък. А в гората имаше много съкровища. През последните двеста години Монтерей беше нападан много пъти и всеки път хората заравяха ценности.

Нощта беше ясна. Пайлън беше излязъл от своята сурова делнична черупка, нещо, което му се случваше от време на време. Тази вечер той беше идеалистът, човекът, който раздава дарове. Тази вечер той бе обзет от мисията да върши добро.

— Можеш да дойдеш с мен, Големи Джо Портаджи, но ако намерим съкровище, аз ще решавам какво да правим с него. Ако не ти изнася, можеш да идеш сам да си търсиш съкровище.

Големия Джо не умееше да проявява собствени усилия.

— Идвам с тебе — каза той. — А за съкровищата пет пари не давам.

Докато стигнаха гората, нощта настъпи. Петите им се набождаха по нападалите борови иглици. Сега Пайлън разбра, че не би могло да има по-съвършена нощ от тази. Висока мъгла покри небето, а зад нея луната светеше така, че пълнеше гората с призрачна светлина. Нямаше ония резки контури, които ни напомнят за действителността. Стеблата на дърветата не бяха черни дървени клони, а меки, безплътни сенки. Храсталаците губеха форма и сменяха очертанията си в странна светлина. В тази нощ духовете биха могли спокойно да се разхождат, без да ги е страх, но хората няма да повярват в тях, защото тази нощ беше нощ на вълшебства и само един безчувствен човек не би усетил това.

От време на време Пайлън и Големия Джо срещаха други иманяри, които неуморно сновяха на зигзаг между боровете. Главите им бяха наведени надолу, те се движеха мълчаливо и не се поздравяваха. Кой би могъл да каже, че всички те са живи, земни хора? Джо и Пайлън знаеха, че някои от тях са сенките на онези някогашни люде, които са заровили съкровищата и които срещу Андреевден се връщат из земята да видят дали златото им още лежи необезпокоено. Пайлън носеше на врата си медальона на своя светец, така не се страхуваше от призраци. Големия Джо държеше пръстите си скръстени. Макар и да се страхуваха малко, те знаеха, че ги покровителствуват сили, достойни да се сравнят с прокобите на нощта.