Читать «Тортила Флет» онлайн - страница 36

Четиримата го загледаха с ужас.

— Вземи си парите обратно и пак ги скрий в гората — яростно каза Дани. — Ние не искаме да ги гледаме.

— Не — отвърна Пирата. — Няма да се чувствувам сигурен, ако пак ги скрия. Но ще бъда щастлив, като знам, че приятелите ми ги пазят вместо мене. Вие няма да ми повярвате, но последните две нощи някой ме следеше в гората, за да ми открадне парите.

Колкото и да беше ужасен ударът, Пайлън, този умен човек, се опита да го отбегне.

— Преди да ни дадеш тези пари, може би ще искаш да вземеш част от тях — предложи той плавно.

Пирата поклати глава.

— Не, Не мога. Аз съм дал обещание. Вече съм събрал почти хиляда четвъртака. Когато събера пълни хиляда, ще купя златен свещник на свети Франциск Асизки… Веднъж имах едно добро куче и кучето се разболя. Тогава обещах златен свещник, който да гори хиляда дни, ако кучето оздравее. И знаете ли — Пирата разпери големите си ръце, — кучето оздравя!

— Някое от тези кучета ли е? — попита Пайлън.

— Не — каза Пирата. — След това онуй куче го смаза един камион.

И така, тя беше напълно загубена, надеждата да се докопат до парите. Дани и Пабло мрачно вдигнаха тежката чанта със сребърни четвъртаци, отнесоха я в другата стая и я сложиха под възглавницата на Дани. След време те щяха да изпитват дори известно удоволствие от мисълта, че толкова пари лежат под възглавницата, но в този момент тяхното поражение беше много тежко. Нищо на света не можеше да им помогне. Техният шанс се беше появил и изчезнал.

Пирата стоеше пред тях и в очите му имаше сълзи от щастие, защото той беше доказал обичта към приятелите си.

— И като си помисля — рече той, — че толкова години съм лежал в този кокошарник и не съм знаел нищо хубаво! Но сега — добави Пирата, — о, сега аз съм много, много щастлив!

8

КАК ПРИЯТЕЛИТЕ НА ДАНИ ТЪРСЕХА ТАЙНСТВЕНОТО СЪКРОВИЩЕ СРЕЩУ АНДРЕЕВДЕН. КАК ПАЙЛЪН ГО НАМЕРИ И КАК СЛЕД ТОВА ЕДИН ЧИФТ РИПСЕНИ ПАНТАЛОНИ ДВА ПЪТИ СМЕНИ СОБСТВЕНИКА СИ

Ако беше героична натура, Джо Портаджи щеше да прекара много тежки дни в армията. Фактът, че той беше Големия Джо Портаджи, човек с приличен стаж в затвора на Монтерей, не само го отърва от неприятностите на прекаления патриотизъм, но и засили убеждението му, че както дните на човека са наполовина разделени между съня и бдението, така и годините на човека се прекарват наполовина в затвора и наполовина вън от затвора. Докато траеше войната, Джо Портаджи прекара значително повече време в затвора, отколкото вън от затвора.

В цивилния живот човек бива наказван за нещата, които върши; но правилниците на армията добавят към това едно друго начало — те наказват човек за нещата, които не върши. Джо Портаджи никога не можа да разбере това. Той не си чистеше пушката, не се бръснеше, веднъж или два пъти не се върна след отпуска. Към тези недостатъци се прибавяше и склонността му към сериозни разпри, която Джо Портаджи проявяваше винаги, когато му диреха сметка за някое неподчинение.

Обикновено той прекарваше половината си време в затвора. През двете години в армията прекара осемнадесет месеца в затвора. И той съвсем не беше доволен от живота във военния затвор. В градския затвор на Монтерей беше свикнал на удобства, имаше другари. В армията не намери нищо друго освен задължителен труд. В Монтерей срещу него се отправяше само едно обвинение: пиянство и нарушение на обществения ред. Обвиненията в армията до такава степен го изумяваха, че изумлението стана негово постоянно душевно състояние.