Читать «Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))» онлайн - страница 4

Надигнал се тогава Илуватар и разбрали Айнурите, че се усмихва; вдигнал той лявата си ръка и сред бурята се раздала нова мелодия, уж същата и все пак различна от прежната, с нова мощ надарена и с нова прелест. Но с рев се надигнал раздорът на Мелкор да я възпре и още по-яростна битка на звуци настанала, додето мнозина Айнури замлъкнали в отчаяние и Мелкор надделял. Пак се изправил Илуватар и разбрали Айнурите, че е строг; вдигнал той дясната си ръка — и чудо! — трета мелодия бликнала сред хаоса и не била като първите две. Отначало изглеждала нежна и сладка като тих ромон на нежни звуци, но не заглъхвала, а сбирала мощ и дълбочина. И накрая сякаш две безкрайно различни музики отекнали пред трона на Илуватар. Едната била дълбока, необятна и прекрасна, ала изпълнена с неизмерна скръб, от която извирала цялата прелест. Другата вече придобивала своя собствена форма, но била гръмка, нелепа и се повтаряла непрестанно; нямало в нея хармония, а само шумно единство като оглушителен рев на тръби, знаещи не повече от няколко звука. И се мъчела със силата на гласа да заглуши първата песен, ала личало, че най-славните звуци краде от нея, за да ги вплете в своя замисъл.

Насред тая схватка, когато се разтърсвали чертозите и тръпка стигнала до неподвижни дотогаз пустоти, станал Илуватар за трети път и страшно било лицето му. Вдигнал той двете си ръце и замлъкнала Музиката с един сетен звук, по-дълбок от Бездната, по-висок от Небосвода и по-всепроникващ от блясъка в зениците на Илуватар.

Изрекъл тогава Илуватар:

— Могъщи са Айнурите и най-могъщ сред тях е Мелкор; ала нека знае, да знаят и всички Айнури, че аз съм Илуватар и онуй, що изпяхте, ще ви дам да го видите, та да знаете що сте сътворили. А ти, Мелкор, ще разбереш, че всякоя песен извира от мен и никой няма власт да променя музиката по своя воля. Защото който опита, ще бъде само мой инструмент в творението на неща тъй чудни, че слаба е мисълта му да си ги представи.

Страх обзел Айнурите, понеже не проумявали тия слова, а Мелкор се засрамил и тайно припламнал гневът му. Изправил се Илуватар величаво и напуснал прекрасното място, що бил сътворил за Айнурите, а всички те го последвали.

Когато се озовали сред Пустотата, рекъл им Илуватар:

— Вижте своята Музика!

Разкрил им видение там, где преди бил само звук и съзрели Айнурите свят сред Пустотата — от нея роден, ала различен от нея. И както се взирали изумени, започнала да тече неговата история, сякаш живеел и раснел. Дълго гледали и мълчали, докато изрекъл Илуватар отново:

— Вижте своята Музика! Туй е вашата песен; всеки от вас ще съзре тук сред общия замисъл онова, що си мисли, че сам е сътворил и добавил. А ти, Мелкор, ще откриеш тайните замисли на душата си и ще проумееш, че са само част от цялото, смирено покорна на неговото величие.

Още много изрекъл тогаз Илуватар пред Айнурите и поради спомена за словата му, обединен с познанието на всеки от тях за онзи дял, щом сам е сътворил, знаят те какво е било и какво ще бъде, тъй че малко остава скрито за взора им. Ала има и неща незнайни за тях, та не всичко могат да вършат сами, защото никой освен Илуватар не знае какво е замислил и затуй във всяка епоха се случва по нещо ново и непредвидено, непознато от прежната песен. И докато се разстилало пред тях туй видение на света, зърнали в него Айнурите чудеса, за който не били и помисляли. Изумени видели те как идват Чедата на Илуватар и какъв дом им е приготвен; разбрали, че увлечени в своята музика всъщност са изградили този дом, без да знаят и без да се грижат за друго, освен за красотата на песента. Защото Илуватар сам бил родил мисълта за своите Чеда; те идвали чак с третата мелодия — нямало ги в началото и никой от Айнурите нямал дял в тяхното сътворение. Затуй още повече ги обикнали, щом съзрели създания различни от себе си — странни и крехки, те сякаш отново отразявали замислите на Илуватар и чрез тях Айнурите узнали още частица от неговата мъдрост, що инак би останала скрита навеки.