Читать «Цветът от Космоса» онлайн - страница 17
Хауърд Лъвкрафт
Разколебаните мъже останали на място, а в това време светлината от кладенеца се засилвала и конете цвилели все по-бясно. Последвалите минути били наистина неописуеми. В прокълнатата стара къща царувал ужас; отзад, под сайванта, лежали четири купчинки чудовищни останки — две от къщата и две от кладенеца; отвън черната зееща яма забивала в небето сноп злокобна светлина, породена от гнусната тиня. Ами бил спрял кочияша неволно, без дори да си спомни, че самият той останал незасегнат след срещата си с цветната мъгла в мансардата. Но навярно постъпил правилно. Никой не ще узнае какво дебнело навън през онази нощ; макар че пъкленото проклятие дотогава не било засягало хора със здрав разум, не се знае какво би сторило в последния момент, особено ако се имат предвид непрестанно растящите му сили и явните признаци на съзнателна воля, които скоро проявило под луната и разпокъсаните облаци.
Внезапно един от детективите пред прозореца надал задавен вик. Другите изненадано завъртели глави, после проследили погледа му, който след кратко лутане се приковал към една точка. Всякакви коментари били излишни. Онова, за което толкова често спорели селяните, вече било неоспоримо; ако днес никой в Аркхам не желае да говори за странните дни, то е заради видяното от полицаите през онази нощ и заради мълчаливото им споразумение да го споменават само шепнешком. Най-напред трябва да се подчертае, че в този момент не духал вятър. Все още оцелелите сиви и повехнали стръкове дива горчица, както и ръбовете на отметнатия гюрук, били съвършено неподвижни. И все пак сред този напрегнат свръхестествен покой голите клони на всички дървета из двора се размахвали спазматично, сякаш в безумен епилептичен пристъп се мъчели да одраскат сгрените от луната облаци; гърчели се в конвулсии из отровния въздух, като че ли ги дърпали с невидими нишки някакви подземни чудовища, гъмжащи под черните корени.
За няколко секунди очевидците затаили дъх. После плътен облак забулил луната и ноктестите силуети на клоните изчезнали за момент. Тогава хората надали сподавен вик на ужас, почти еднакво хрипкав във всички гърла, защото кошмарът не бил изчезнал заедно с гледката на побеснелите клони — след мимолетното сгъстяване на сенките те зърнали как над дървесните корони се гърчат хиляди светещи точици, увенчаващи всяка вейка като огньовете на свети Елм или като огнените езици, които се спуснали над главите на апостолите в деня на Петдесетницата. Чудовищното съзвездие напомняло рояк светулки, танцуващи сатанински хоровод над някакво прокълнато блато; имали онзи неописуем цвят, който Ами познавал прекалено добре и от който се боял най-много. Междувременно снопът фосфоресциращи лъчи над кладенеца ставал все по-ярък, пораждайки у струпалите край прозореца зрители неподвластното на разума чувство за уродливост и неминуема гибел на света. Лъчът вече не
