Читать «Цветът от Космоса» онлайн - страница 16

Следователят седял край прозореца към двора, затова пръв забелязал светлината над кладенеца. В нощта опустошените земи около фермата изглеждали напоени с още някакво бледо сияние освен лунните лъчи, но тази нова светлина била ясно очертана; тя сякаш излитала от мрачния отвор като лъча на прожектор и се отразявала в локвичките на онова място, където били изсипвани кофите. Имала много странен цвят и докато всички присъстващи се струпвали около прозореца, Ами пак се разтресъл от страх, защото оттенъкът на този стълб от зловонни изпарения му се струвал познат. Вече го бил срещал и не смеел да си помисли какво може да означава. Бил го виждал в строшеното топче от метеорита; бил го виждал в кошмарната пролетна растителност; а като че го бил видял и тази сутрин пред прозорчето на таванската стаичка, където се случило премълчаното. Да… цветът се бил мярнал за миг пред прозореца; след това в сумрака край него се плъзнал отвратителен облак от лепкава мъгла… а сетне горкият Наюм бил нападнат от нещо със същия цвят… Нали сам го бил казал, преди да умре — като топчето и бурените… После Ами бил чул бягството на коня, плясъка на нещо тежко в кладенеца… а сега този кладенец бълвал към небето сноп бледи лъчи със същия демоничен оттенък.

Заслужава да отбележим удивителното присъствие на духа на Ами, който дори при тия потресаващи обстоятелства обърнал внимание на един чисто научен въпрос. Учудвало го, че мъглата, видяна посред бял ден пред прозореца към утринното небе, пораждала у него същото впечатление, както и тия нощни изпарения, очертани като фосфоресцираща мараня на фона на мрачния пейзаж сред пущинака. Това противоречало на природните закони и той си припомнил страшните последни думи на умиращия: „Иде отнейде, дето нещата не са кат при нас… тъй го рече един от професорите…“

В този момент трите коня, вързани за едно хилаво дръвче край пътя, започнали да ритат и да цвилят отчаяно. Кочияшът на каретата се запътил към вратата, за да ги успокои, но Ами го хванал за рамото с разтреперана ръка.

— Не излизай — прошепнал той. — Сичко туй не е за наште умове. Наюм ми рече, че у кладенеца имало нещо, дето ти смуче живота. Разправяше, че то сигур е дошло от топче, кат онуй в камъка, дето падна миналото лято. Смуче и изгаря, тъй ми рече, а пък е само облак от цвят, досущ кат оназ светлина отсреща, и никой не мое да го разбере що за гяволия е. Наюм мислеше, че то се храни със сичко живо и малко по малко трупа сили. Той го видял миналата седмица. Сигур е нещо, дето иде от много далеч, от небето, тъй го разправяха и професорите за камъка. Кат го знам как изглеждал как убива, Бога ми, не е от нашия свят. От другаде е.