Читать «Цветът от Космоса» онлайн - страница 19

Ами показал на спътниците си задната врата и пътечката, която водела през нивите към четирите хектара ливади. Тръгнали по нея с несигурна крачка, като насън, без дори да смеят да се озърнат, преди да се отдалечат към възвишенията. Пътеката била същински дар на съдбата, защото никой не би дръзнал да излезе в предния двор и да мине покрай кладенеца. Стигало им и това, че заобиколили фосфоресциращия хамбар и сайванта, а после пресекли овощната градина, където светещите дървета размахвали демонично възлестите си клони; слава Богу, вейките се протягали нагоре. Докато минавали по стария мост над Чапмановия ручей, луната се скрила зад гъсти черни облаци; оттам нататък трябвало да се добират опипом до пасището.

Когато най-сетне се обърнали да погледнат към долината, пред очите им се разкрило страшно зрелище. Цялата ферма била обляна в отвратителния непознат цвят — дърветата, сградите, даже редките треви и бурени, които още не се били поддали на убийствената сивота. Всички дървета протягали към небето клони, увенчани с огнени езици; потоци от същия чудовищен пламък обливали гредите по покривите на къщата, хамбара и навесите. Било като гравюра на Фюсли, обляна от пороя аморфна светлина, от непознаваемото чуждо пъстроцветие, от породената в кладенеца загадъчна отрова, която кипяла, избухвала, опипвала, искряла и се разстилала със зловещо бълбукане като неописуема космическа палитра.

Изневиделица чудовищното нещо изригнало нагоре към небето като ракета или метеор, без да остави зад себе си никаква следа; още преди очевидците да нададат смаяни викове, то изчезнало през една кръгла и удивително правилна дупка в облаците. Зашеметеният Ами съзрял съзвездието Лебед — Денеп примигвал над другите звезди — и там незнайният цвят се слял с Млечния път. Внезапен пукот отново привлякъл вниманието му към долината. Само това било, пукот като на строшено дърво, а не експлозия, както твърдели по-късно някои от групата. Резултатът обаче наистина напомнял експлозия, защото в един кратък и наситен миг от прокълнатата ферма блъвнал бляскав вихър от чудовищни искри, който заслепил хората и обсипал зенита с облак от фрагменти, чиито фантастични цветове нямали нищо общо с този свят. Пронизвайки бързо сгъстяващите се мъгли, вихърът последвал изчезналата субстанция и на свой ред се изгубил в небето. В долината оставал само мрак, към който хората не смеели да се върнат; над тях налетял бурен вятър, породен сякаш от черните ледени бездни на междузвездното пространство. С рев и писък бурята блъскала полята и безформените гори като в изблик на космическа ярост; накрая разтрепераните зрители разбрали, че напразно ще чакат нова поява на луната да им разкрие какво е останало от фермата на Гарднър.

Седмината мъже били прекалено изплашени, за да правят каквито и да било догадки — те просто се затътрили към Аркхам по северния път. Най-потресен от всички, Ами ги помолил да не се връщат право в града, а да го придружат до дома му. Нямал сили да се прибере сам през разтърсваните от вятъра гори. Мъчел го споменът за една гледка, която била спестена на другите и която дълги години му вдъхвала толкова непоносим страх, че даже не смеел да спомене за нея. В онзи момент на бурния хълм, когато спътниците му решително се насочвали към северния път, Ами хвърлил последен взор към мрачната долина, където тъй дълго бил живял нещастният Наюм. И сред далечното опустошение видял как нещо се надига безсилно нагоре, само за да рухне тутакси на мястото, откъдето бил изригнал към небето огромният безформен ужас. Било само цвят, нищо повече, ала цвят не от нашата земя. Ако оттогава Ами не е с всичкия си, то е защото разпознал онзи цвят и знаел, че едно последно немощно късче все още дебне в дълбините на кладенеца.