Читать «Цветът от Космоса» онлайн

Хауърд Лъвкрафт

Цветът от Космоса

На запад от Аркхам се извисяват стръмни хълмове, прорязани от долини с непроходими дъбрави, в които брадвата никога не е отваряла просека. Дърветата се скланят под странни ъгли из тесните усойни клисури, където се стичат поточета, невидели слънчев лъч. На по-полегатите склонове стърчат ферми, чиито обрасли с мъх постройки сякаш вечно размишляват за древните тайни на Нова Англия, сгушени на завет под високите скални стени; днес всичко е запустяло, широките комини се рушат малко по малко и стените от нерендосани дъски се издуват застрашително под хлътналите покриви.

Някогашните им обитатели са ги напуснали, а пришълците не обичат да живеят по тези места. Канадски французи, италианци и поляци са опитвали да се заселят, ала не след дълго всички си отивали. Онова, което ги е прогонило, не може да се види, чуе или докосне, то само се усеща. Местността е пагубна за въображението и не навява спокойни сънища. Навярно това е причината да я отбягват пришълците, тъй като старият Ами Пиърс никога не им е разказвал спомените си от „странните дни“. Ами, който от години не е с всичкия си, единствен е останал там и единствен дръзва да говори за странните дни; осмелява се, защото домът му е съвсем близо до откритите нивя и оживените пътища около Аркхам.

Някога през хълмовете и долините е имало път, пресичащ по права линия ожарените земи; по-късно хората престанали да го използват и изградили нов, с широк завой на юг. Останките от този път се срещат и до днес сред избуялите плевели; част от тях ще се съхрани и когато половината долини бъдат залени от новото водохранилище. Тогава мрачните гори ще изчезват и ожарените земи ще задремят под сините води, чиято повърхност ще отразява небето и ще искри под слънчевите лъчи. Тайните на странните дни ще се слеят с тайните на бездната, с недостъпната мъдрост на прастария океан и всички загадки на първичния свят.

Когато тръгвах към хълмовете и долините, за да съставя карта на бъдещото водохранилище, узнах, че ония места са прокълнати. Казаха ми го в Аркхам; но тъй като градът е много стар и пълен с легенди за вещици, приписах проклятието на бабешки приказки, предавани векове наред от поколение на поколение. Изразът „ожарени земи“ ми се стори твърде мелодраматичен и се питах как ли е попаднал в преданията на местните пуритани. Но когато видях на запад хаоса от клисури и склонове, забравих за всичко освен древната им загадка. Бе утро, но сенките не напускаха тия места. Дърветата растяха нагъсто и дънерите им бяха далеч по-дебели, отколкото се полага за една нормална гора в Нова Англия. Над мрачните пътеки тегнеше плътна тишина, а меката почва бе покрита с дебел слой влажен мъх и прогнили от години листа.

По откритите места покрай стария път и из диплите на хълмовете се гушеха малки ферми. Някои бяха съхранили всичките си постройки, други — само една-две, от трети едва се забелязваше самотен комин или яма от полузатрупано мазе. Полята обрастваха с бурени и трънаци, диви животни се прокрадваха из храстите. Над всичко това витаеше дух на тревожно униние; долавяха се нотки на уродлива нереалност, сякаш бе изменен някакъв основен елемент от перспективата или светлосянката. Вече не се учудвах, че пришълците отказвали да останат в тази местност, която не бе създадена за спокоен сън. Тя прекалено приличаше на рисунка от Салватор Роза или на илюстрация към фантастична приказка.