Читать «Цветът от Космоса» онлайн - страница 14

Сега ясно се чувало пълзенето в долния етаж и Ами здраво стиснал тежката тояга, която бил взел от тавана. Като събрал цялата си смелост, той слязъл, после решително се отправил към кухнята. Ала не се наложило да влиза, защото онова, което търсел, не било вече там. То се задавало насреща му, съхранявайки все още искрица живот. Ами така и не разбрал дали се тътри само, или го влачи някаква външна сила; така или иначе, смъртта вече настъпвала. Всичко било станало през последния половин час, но израждането, посивяването и разпадането изглеждали крайно напреднали. Страшната съсухрена плът се лющела на повехнали късове. Обезумелият Ами не го докоснал, само се взирал с разширени очи в безформената пародия на неотдавнашно човешко лице.

— К’во беше туй, Наюм? К’во беше? — прошепнал той.

И подпухналите напукани устни смогнали да изрекат отговора:

— Нищо не беше… нищо… само цвят… изгаря… студен и влажен, ама изгаря… живее у кладенеца… аз го видях… гаче е пушилка… досущ кат цветята напролет… той, кладенецът, свети нощем… Тад, Мъруин, Дзенас… сичко живо… на сичко смуче живота… онзи камък… да знайш, с него е дошъл… сичко изтрови… онуй, кръглото, дето професорите го измъкнаха от камъка… строшиха го… имаше същия цвят… кат цветята и бурените… сигур е имало и други… семена… семена, дето са поникнали… таз седмица га видях за пръв път… сигур е събрал сила, кат грабна Дзенас… яко момче беше, жизнено… напада ти мозъка и сетне те сграбчва целия… изгаря те… в кладенчовата вода… ти право ми думаше… лоша е водата… Дзенас не се върна от кладенеца… не моеш да се отдръпнеш… тегли те… знаеш, че лошо те чака, а пък не моеш да мръднеш… доста пъти га видях, откак грабна Дзенас… ами Наби де е, Ами?… аз май не съм добре с главата… хич не помня кога й носих ядене… ако не внимаваме, и нея ще грабне… само цвят… понявга нощем и нейното лице има същия цвят… цвета, дето изгаря и смуче… иде отнейде, дето нещата не са кат при нас… тъй го рече един от професорите… прав е бил… пази се, Ами… той не си е свършил работата… смуче ти живота…

Това било всичко. Говорещото създание не успяло да каже повече, защото се разпаднало окончателно. Ами метнал върху безформените останки една покривка на червени карета и, Олюлявайки се, излязъл през задната врата. Изкачил се по склона до четирите хектара ливади, после се прибрал у дома по северния път и през гората. Не смеел да мине пред кладенеца, от който се бил подплашил конят. През прозореца бил видял, че кръглото зидче е здраво. Значи кабриолетът не бил изкъртил никакъв камък, а плясъкът идвал от нещо друго… нещо, което било скочило вътре, след като довършило горкия Наюм.

Когато се добрал до дома, Ами заварил жена си много изнервена от завръщането на коня с празния кабриолет. Успокоил я, без да дава обяснения, и веднага потеглил към Аркхам да уведоми полицията, че семейство Гарднър вече не съществува. Не се впуснал в подробности, само заявил, че Наюм и Наби (за смъртта на Тадеус вече се знаело) изглежда са станали жертва на същата загадъчна болест, която изтребила добитъка. Добавил, че Мъруин и Дзенас са изчезнали безследно. След безкрайно дълъг полицейски разпит го накарали да придружи до фермата на Наюм трима инспектори, следователя по убийства, съдебния лекар и ветеринаря, който бил лекувал болните животни. Приел крайно неохотно, защото следобедът напредвал, а никак не му се искало да посещава по здрач онова проклето място; все пак компанията на толкова много мъже го поуспокоила.