Читать «Храмът» онлайн - страница 4

С Кинце се редувахме да спим на смени. Беше мой ред да спя, когато на 4 юли, в пет часа сутринта избухна общият бунт. Шестте останали свине, които минаваха за моряци, заподозрели, че сме се изгубили и изведнъж изпаднаха в дива ярост за дето бяхме отказали да се предадем на Янките два дни по-рано. Бяха в делириум — проклинаха и рушаха. Ревяха като животни, каквито всъщност си бяха, трошаха инструменти и обзавеждане без да подбират и крещяха някакви глупости за проклятието на фигурата от слонова кост и за мъртвия младеж, който първо се взирал в тях, а после отплувал. Лейтенант Кинце стоеше парализиран и напълно безполезен, което може да се очаква от един мекушав рейнски женчо. Аз застрелях шестимата мъже, както беше редно и се уверих, че никой не е оцелял.

Изхвърлихме телата през двойните люкове и останахме сами на борда на У29. Кинце изглеждаше много нервен и постоянно се наливаше с алкохол. Решихме да поддържаме живота си възможно най-дълго като използваме големия запас от провизии и кислорода, доставян по химически път — никое от тези неща не беше засегнато от безумните изстъпления на онези кучи синове, моряците. Компасите, уредите за измерване на дълбочината и другите фини инструменти обаче бяха съсипани и от там на сетне всичките ни предположения са по-скоро въпрос на налучкване, основано на часовника и календара, а също и на очевидното ни свободно носене във водата, за което съдехме по обектите, които се виждаха през илюминаторите и наблюдателницата. За щастие акумулаторните батерии все още бяха годни за продължителна употреба, както за вътрешното осветление, така и за външния проследяващ лъч. Често осветявахме пространството около кораба, но виждахме само делфините, които плуваха успоредно на нашия собствен неволен курс. Бях научно заинтригуван от тези китове, защото, макар обикновеният Delphinus delphis да е бозайник от рода на китовете, които не могат да съществуват без въздух, аз наблюдавах един екземпляр цели два часа и той неизменно си остана под водата.

С времето Кинце и аз приехме, че продължаваме да се движим на юг, като междувременно потъвахме все по-дълбоко. Отбелязвахме морската флора и фауна и четяхме много по въпроса от книгите, които бях донесъл за свободното си време. Нямаше как да не забележа крайно ограничените научни познания на моя спътник. Той нямаше типичен пруски ум, а се отдаваше на въображението си и на фантастичните си идеи, които нямаха никаква стойност. Нашата предстояща смърт му оказваше интересно влияние и той често се молеше, разкайвайки се за мъжете, жените и децата които бяхме пратили на морското дъно. Явно забравяше, че всичко което се прави в служба на немската държава е благородно. След време той стана очевидно неуравновесен. Взираше се с часове в изображението от слонова кост и съчиняваше фантасмагории за изгубените и забравени неща, лежащи в морето. Понякога само за целите на психологическия експеримент аз го насърчавах в тези му брътвежи и слушах безкрайни поетични цитати истории за потънали кораби. Съжалявах го, защото не ми беше приятно да гледам как някой немец страда, но той не беше човек, в чиято компания е достойно да умреш. Самият аз изпитвах гордост, като знаех, че в родината ще почетат паметта ми и синовете ми ще бъдат смятани за мъже, точно като мене.