Читать «Храмът» онлайн - страница 5

На 9 август забелязахме морското дъно и включихме мощния проследяващ лъч, за да го огледаме. Беше огромна начупена равнина, покрита предимно с водорасли и черупки на малки мекотели. Тук-там се забелязваха странни предмети драпирани с водорасли и инкрустирани с ракообразни, за които Кинце обяви, че трябва да са древни кораби, лежащи в гробовете си. Едно нещо го удиви — очевидно солиден връх, стърчащ над морското дъно на повече от метър височина в най-високата си точка, около половин метър широк, сравни стени и гладки повърхности, които се срещаха под доста широки ъгли. Аз сметнах, че този връх е част от подаваща се над повърхността скала, но Кинце реши, че е забелязал някаква резба по него. Не след дълго той се разтрепери и се извърна от гледката сякаш тя го плашеше, но не можа да даде друго обяснение, освен факта, че е смутен от гигантските размери, тъмнина, отдалеченост, древност и загадъчност на океанските дълбини. Неговият ум беше пренатоварен, но аз винаги си оставам германец и веднага забелязах два факта: първо, подводницата отлично издържаше налягането на толкова дълбока вода и второ, онези странни делфини все още ни съпътстваха, въпреки че на тази дълбочина не може да има висши форми на живот или поне така твърдят повечето естественици. Бях сигурен, че по-рано съм преувеличил дълбочината ни, но тъй или иначе беше достатъчно дълбоко, за да може тези факти да се нарекат феноменални. Скоростта, с която се движехме на юг, преценена спрямо морското дъно, беше приблизително същата като онази, която бях изчислил спрямо преминаващите отвън организми в по-горните слоеве.

В 3:15 ч. следобед на 12 август горкият Кинце окончателно полудя. Той се намираше в наблюдателницата и се служеше с проследяващия лъч, а после го видях да идва към библиотечното отделение, където аз бях седнал и четях. Лицето му го издаваше. Тук ще повторя дословно като подчертавам това, за което той настояваше. „Той ни вика! Той ни вика! Чувам го! Трябва да вървим!“ Докато говореше той взе фигурката от масата, сложи я в джоба си и сграбчи ръката ми в опит да ме повлече нагоре по стълбите към палубата. Внезапно разбрах, че той възнамерява да отвори люка и да се гмурне във водите отвън заедно с мен — изблик на убийствена и самоубийствена мания, за който не бях подготвен. Когато се дръпнах назад и се опитах да го успокоя той стана още по-агресивен. Казваше ми: „Ела сега, не чакай да стане късно. По-добре да се разкаеш и да бъдеш опростен, отколкото да се опълчиш и да бъдеш осъден.“ Тогава опитах тактика противоположна на успокояването и му казах, че е луд, че за нещастие е загубил ума си. Но той не се трогна и извика: „Ако съм луд, значи това е милост. Нека боговете се смилят над онзи който запази здравия си разум при толкова отвратителен край. Ела сега и бъди луд, докато той все още ни вика с милост!“