Читать «Сън за Армагедон» онлайн - страница 13

А на другия ден вече бягахме от войната, която заливаше света.

И всичко останало беше Бягство — всичко останало беше Бягство.

Той се замисли мрачно.

— Колко време трая то?

Той не отговори.

— Колко дни?

Лицето му беше бледо и измъчено, ръцете му — стиснати. Той не обърна внимание на любопитството ми.

Помъчих се да го накарам да продължи разказа си с въпроси.

— Къде отидохте? — запитах.

— Кога?

Когато напуснахте Капри.

— На югозапад — отговори той и ме погледна за секунда. — Заминахме с лодка.

— Аз пък мислех, че със самолет.

— Конфискуваха ги.

Не го разпитвах повече. След малко ми се стори, че започва отново. Заговори монотонно, сякаш се караше:

— Но защо е така? Ако наистина тази битка, това клане и напрежение е животът, защо жадуваме така за наслади и красота? Ако няма убежище, ако няма спокойно място и ако всички наши сънища за спокойни места са глупост и клонка, защо имаме такива сънища? Безспорно не някакви долни страсти, не някакви нечестни намерения ни бяха довели до това; любовта ни бе изолирала така. Любовта бе дошла у мен с нейните очи, облечена в нейната хубост, по-прекрасна от всичко друго в живота, с формата и цвета на самия живот, и ме зовеше. Аз бях заглушил всички гласове, бях отговорил на всички въпроси — бях дошъл при нея. И изведнъж — нищо друго освен Война и Смърт!

Хрумна ми нещо.

— В края на краищата — рекох — това може да е било само сън.

— Сън! — извика спътникът ми, гледайки ме с пламнали очи. — Сън… когато дори сега…

За пръв път той се оживи. Лека руменина пропълзя по бузите му. Вдигна разтворена длан, стисна я пак и я отпусна върху коляното си. Когато заговори отново, вече не вдигаше очи, а през цялото време избягваше да ме гледа.

— Ние сме само призраци — каза той — и призраци на призраци, желания като облачни сенки и стремления като сламки, завъртени от вятъра; дните минават, навиците й обичаите ни носят, както влакът носи отражението на светлините си — нали така? Но едно нещо е реално и сигурно, едно нещо не е сън, а вечно и трайно. То е сърцевината на живота ми, а всички други неща около него са второстепенни или изобщо празни. Аз я обичах, тая жена на моя сън. И тя, и аз умряхме заедно!

Сън! Как може да бъде сън, когато напои един жив живот с неутешима скръб, когато прави всичко, за което живях и милеех, празно и безсмислено.

До момента, в който я убиха, мисля, че все още имахме възможност да се спасим — каза той. — Цяла нощ и цяла сутрин, докато се носехме по морето от Капри към Салерно, говорехме за избавление. Бяхме изпълнени с надежда и тя ни съпровождаше до края, надежда да живеем заедно, далеч от всичко това, далеч от битките и борбите, от дивите и празни страсти, от празните, деспотични „трябва“ и „не трябва“ на света. Бяхме въодушевени, сякаш стремежът ми беше нещо свято, сякаш взаимната ни любов беше някаква мисия…

Дори когато от лодката си виждахме прекрасното лице на тая огромна скала Капри — вече нарязана и насечена от оръдейните гнезда и скривалищата, които трябваше да я превърнат в крепост, — не подозирахме нищо за предстоящата касапница, макар че треската на приготовленията вече се долавяше в облаците прах и дим, надвиснали над сто места в здрача; но всъщност аз вече говорих за това. Там, знаете, беше скалата, все още красива въпреки всичките си белези, с безбройните си прозорци, сводове и улици, редица над редица до хиляда стъпки височина, огромна резба в сиво, прошарена тук-там от обвити в пълзящи растения тераси, и лимонови и портокалови градини, и гъстаци от столетници и кактуси, и бухнали от цвят бадеми. А изпод арката, построена над Пикола Марина, прииждаха други лодки; а когато заобиколихме носа и се показа брегът на континента, изскочи друга малка върволица лодки, тласкани от вятъра към югозапад. За кратко време се бе появило цяло множество; по-далечните бяха само ултрамаринови петънца в сянката на източната скала.