Читать «Сън за Армагедон» онлайн - страница 14

— Това са любовта и разумът — казвах аз, — които бягат от цялата тая лудост на войната.

— И макар че след малко видяхме ескадрила самолети, които прекосяваха небето от юг, не им обърнахме внимание. Те бяха като линия от точици на небето, после дойдоха други, които нашариха хоризонта на югоизток, а след това — още, докато цялата тази част от небето се изпъстри със сини точици. Сега всички те представляваха тънки сини чертици, като ту един, ту няколко кривваха към слънцето и улавяйки лъчите му, се превръщаха в къси светлинни отблясъци. Като се вдигаха и спущаха и ставаха все по-големи, те идеха като огромно ято чайки, врани или тям подобни птици, движещи се с изумителна съгласуваност, и колкото повече се приближаваха, толкова по-широко се разпростираха на небето. Южното крило се разпери като стреловиден облак, който закри слънцето. А после изведнъж завиха на изток, устремиха се към изток, при което отново взеха да стават все по-малки и по-малки и все по-ясни и по-ясни, докато изчезнаха от небето. А след това забелязахме на север и много нависоко бойните машини на Грешъм, надвиснали над Неапол като рояк вечерни мушици.

Те като че ли нямаха нищо общо с нас, все едно че бяха ято птици.

Дори оръдейният грохот далеч на югоизток сякаш не означаваше нищо за нас…

Всеки ден, във всеки сън след това ние бяхме все тъй въодушевени, все така търсехме убежище, където да можем да живеем и да любим. Обзе ни умора, изпитвахме болки и много страдания. И макар че бяхме прашни и изцапани от изнурително вървене, и полугладни, и изпълнени с ужас от мъртъвците, които виждахме, и от бягството на селяните — защото много скоро вихърът на сраженията помете полуострова, — при все че всички тия неща ни преследваха душевно, в края на краищата те само засилваха решителността ни да избягаме. О, колко смела и търпелива беше тя! Тя, която никога не бе изпитвала несгоди и опасности, имаше смелост и за себе си, и за мен. Лутахме се насам-натам да търсим спасение в страна, цялата опустошена и разграбена от настъпващите военни пълчища. Вървяхме винаги пеш. Отначало имаше и други бежанци, но ние не се смесвахме с тях. Някои бягаха на север, други бяха повлечени от потока селяни, течащ по главните пътища; мнозина се предаваха на войниците, които ги пращаха на север. Мнозина от мъжете бяха взети насилствено в армията. Но ние стояхме настрана от тия неща; тъй като не бяхме взели пари да си пробием с подкупи път към север, аз се страхувах да не би тази войнишка сган да направи нещо на моята любима. Слязохме в Салерно, ала ни върнаха обратно в Кава, после се опитахме по един проход през планините Албурно да се доберем до Таранто, но липсата на храна ни подгони обратно и така стигнахме Пестумските блата, където се издигат самотно ония големи храмове. Предполагах, че при Пестум ще можем да намерим лодка или нещо друго и отново да поемем по море. И там именно сраженията ни настигнаха.