Читать «Сън за Армагедон» онлайн

Човекът с бледото лице се качи във вагона при Ръгби. Той вървеше бавно, въпреки че носачът го подканяше да бърза, и дори когато беше още на перона, забелязах колко зле изглежда. Той се тръшна с въздишка в ъгъла срещу мен, опита се криво-ляво да нагласи пътническия си шал и застана неподвижен, с безизразно вторачени очи. След малко усещането, че го наблюдавам, го раздвижи, вдигна очи към мен и протегна вяло ръка да вземе вестника си. После отново погледна към мен.

Аз се престорих, че чета. Страхувах се да не би неволно да съм го смутил, но след миг с изненада го чух да говори.

— Извинете? — казах.

— Тая книга — повтори той, сочейки с кокалест пръст — е за сънищата.

— Очевидно — отговорих аз, защото това беше „Сънни състояния“ на Фортнъм-Роскоу и заглавието се виждаше от корицата.

Известно време той мълча, сякаш търсеше думи.

— Да — произнесе най-после, — но не говорят нищо.

За секунда не можах да разбера какво иска да каже.

— Не знаят — добави той.

Взрях се малко по-внимателно в лицето му.

— Има сънища — рекох — и сънища.

Тази сентенция никога не оспорвам.

— Предполагам… — той се поколеба. — Сънувате ли изобщо? Имам пред вид живи сънища.

— Аз сънувам много малко — отвърнах. — Едва ли имам три живи съновидения на година.

— Аха! — промърмори той и за момент като че ли се зае да събере мислите си.

— Сънищата ви не се ли смесват със спомените ви? — запита внезапно. Не изпадате ли в двоумение: случи ли се това, или не?

— Рядко. Само от време на време моментно двоумение. Предполагам, че малцина се двоумят.

— Казва ли той… — човекът посочи книгата.

— Казва, че се случвало понякога, и дава обичайното обяснение за силата на впечатлението и тъй нататък, за да докаже защо не бе случва като правило. Предполагам, че знаете нещичко за тези теории…

— Много малко… зная само, че са погрешни.

Съсухрената му ръка си поигра известно време с каишката на прозореца. Аз се готвех да продължа четенето и изглежда, че това предизвика следващата му забележка. Той се наклони напред, като че искаше да ме докосне.

— Не съществува ли така наречено последователно сънуване… което продължава нощ след нощ?

— Мисля, че има нещо подобно. В повечето книги по душевни заболявания са отбелязани такива случаи.

— Душевни заболявания! Да. Не се съмнявам, че са отбелязани такива случаи. Тъкмо там им е мястото. Но аз имам пред вид… — Той погледна костеливите си пръсти. — Всякога ли е сънуване това? И изобщо сънуване ли е? Или нещо друго? Дали не е нещо друго?

Ако лицето му не беше изопнато от тревога, щях да го срежа да не ми додява повече с бръщолевенето си. Сега си спомням погледа на угасналите му очи и зачервените клепачи — сигурно познавате тоя поглед.

— Не мислете, че просто споря за някакво убеждение — каза той. — Това нещо ще ме умори.

— Сънищата ли?

— Ако го наречете сънища. Нощ след нощ. Живи! Толкова живи… че това — той посочи пейзажа, който се плъзгаше покрай прозореца — изглежда нереално в сравнение с тях! Просто не мога да си спомня кой съм аз, с какво се занимавам…

Той помълча.

— Дори сега…