Читать «Сън за Армагедон» онлайн - страница 11

Докато се спущахме по виещите се стъпала обратно към хотела си в здрача, аз предугаждах всичко: виждах колко очевидно и неизбежно глупавият, брутален Грешъм ни тласкаше към война, предчувствувах каква ще бъде войната при тези нови условия. И дори тогава, макар и да знаех, че едва ли ще ми се удаде друг случай, не намирах сили да се върна.

Той въздъхна.

— Това беше последната ми възможност.

Влязохме в града едва когато небето се осея със звезди, качихме се на високата тераса и докато се разхождахме назад-напред… тя ме посъветва да се върна.

„Скъпи мой — рече, като вдигна миловидното си лице към мен, — това значи Смърт. Животът, който водиш, е равнозначен на Смърт. Върни се при тях, върни се да изпълниш дълга си…“

Тя се разплака и като се вкопчи в ръката ми, мълвеше през ридания: „Върни се… върни се.“

После изведнъж занемя и когато се взрях в лицето й, прочетох за миг какво си бе наумила да прави. Това беше един от ония мигове, когато човек прозира.

„Не!“ — извиках аз.

„Защо не?“ — запита тя учудено и като че ли малко уплашена какво ще чуе в отговор на хрумването си.

„Нищо — казах аз — не е в състояние да ме върне там. Нищо! Аз направих избора си. Избрах любовта, а светът да върви по дяволите. Каквото и да се случи, ще живея този живот — ще живея заради теб! Това… нищо не може да ме отклони; нищо, скъпа моя. Дори и да умреш… дори и да умреш…“ „Какво?“ — прошепна тя.

„Тогава… аз също ще умра.“

И преди тя да успее да продума отново, аз заговорих, говорех красноречиво — както умеех в оня живот, — говорех, за да възхваля любовта, да обрисувам живота ни като героичен и прекрасен, а това, което изоставях — като нещо тежко и крайно низко, което би било най-добре да отхвърлим. Напрягах целия си ум да придам на този живот обаяние, стремейки се да убедя не само нея, но и себе си. И докато разговаряхме, тя се притискаше в мен, също разкъсвана между това, което смяташе за благородно, и онова, чиято сладост познаваше. И най-после успях да я убедя, че е героично, да я убедя, че приближаващата световна катастрофа е само един вид великолепна рамка на нашата безпримерна любов, и на края ние двамата, клети, лекомислени души, обгърнати от тази бляскава илюзия, по-право упоени от тази прекрасна илюзия, закрачихме тържествено под немите звезди.

И така решителният момент мина.

Това беше последната ми възможност. Дори докато се разхождахме така назад-напред, водачите на юга и изтока набираха решителност и огненият ответ, който разобличи завинаги блъфа на Грешъм, се оформи и зачака. И над цяла Азия, океана и юга въздухът и жиците затрептяха от предупрежденията им да се приготвят — да се приготвят.

Нито един от живите не знаеше що е война, разбирате ли; никой не можеше да си представи какви ужаси ще донесе тя с всички тези нови изобретения. Предполагам, повечето хора все още вярваха, че тя ще бъде нещо с бляскави униформи, атаки с „ура“, победи, знамена и оркестри — и то във време, когато половин свят се снабдяваше с храни от области, отстоящи на десет хиляди мили разстояние…