Читать «Лулунгомина» онлайн - страница 4

Сега, при този последен удар, малки гневни пламъчета загоряха в очите на по-възрастния човек.

— Стига! — каза той рязко. — Изключи Лулунгомина от разговора!

— Нямам нищо против — отговори Хлапето, — но ти някак си непрекъснато ми припомняш за нея. Както и за това, че уж си бил комарджия. Щом не можеш да докажеш последното, как тогава искаш да вярвам на думите ти за първото?

Вените на челото на Клей се издуха, но той все пак успя да се сдържи.

— Казвал съм ти хиляди пъти — отговори през зъби, — пари, спечелени на комар, не се задържат. Ти самият скоро ще го разбереш.

— Думи, думи — отвърна Хлапето нехайно. — Само думи и нищо друго.

Спрял дори да диша, за секунда Клей впи в него яростен поглед. Не знам дали Хлапето усети опасността и дали се притесни, но и аз не си поех дъх, докато гърдите на Клей не се отпуснаха и той, обръщайки се рязко, не излезе от стаята. Чухме как стъпките му заглъхнаха надолу по коридора по посока на стаята му в спалното отделение.

По-късно попритиснах Хлапето за случилото се. Открих го в кухнята след втората му смяна, когато повечето от мъжете бяха на дежурство. Правеше си сандвич. Като влязох, той ме погледна — леко смутен, готов да се отбранява.

— Здрасти, Морт! — постара се гласът му да прозвучи естествено. — Какво става?

— Ти! Искаш да се стигне до сблъсък между тебе и Клей, а?

— Не-е — проточи той с пълна уста. — Не бих казал.

— Така ли? Но точно това ще получиш.

— Виж какво, Морт — започна той и спря, за да преглътне. — Не мислиш ли, че Клей е достатъчно голям и може сам да се грижи за себе си?

Почувствувах как лека и неприятна тръпка пропълзява по гърба ми, а погледът ми стана лют. Обаждаше се дорсайската ми кръв. Проличала е и на лицето ми, защото Хлапето, което до момента си седеше спокойно на ръба на кухненската маса, скочи бързо.

— Чакай бе, Морт — каза той. — Не съм искал да те обидя.

Надвих гнева си и заговорих доколкото можех спокойно.

— Отбих се само за да ти кажа следното. Клей е тук много отпреди ти да дойдеш. Съветвам те да го оставиш на мира.

— Страх те е, че ще пострада?

— Не — отговорих. — Страх ме е, че ти ще пострадаш.

Хлапето шумно се изсмя, като за малко не се задави със сандвича си.

— А-а, сега ми е ясно. Мислиш, че съм прекалено млад и не мога да се грижа за себе си.

— Горе-долу, но не както ти го схващаш. Ще ти кажа нещо за теб — не е нужно да се съгласиш или да го отречеш. Ще разбера дали съм прав по-късно.

— Я стига! — отвърна той, по-червенял. — Не съм дошъл тук да ме подлудяват.

— Все пак ще си получиш заслуженото. Но няма да пострадаш само ти, а и всички ние. Защото, когато възникне конфликт в такава малка група, хората винаги вземат нечия страна. Опасност застрашава не само теб, но и нас.

— Тогава не се бъркайте.

— Не може — казах аз. — Каквото засяга един от нас, засяга всички ни. А ти? Дойде тук с надеждата да намериш разкош и развлечения. А завари еднообразие и скука — така е в космоса, само че ти не го съзнаваш.

Той взе чашата си с кафе.

— И сега сигурно ще чуя, че се забавлявам за сметка на Клей? Това ще кажеш, нали?