Читать «Войникът» онлайн - страница 5

Беше се изменил Ян. Не мърдаше и изглеждаше търпеливец, който изкачва, също като в бюрото на космодрума. Той беше такъв и преди да напусне асансьора и да се окаже в компанията на трите горили. Но беше готов и очакваше какво ще направят. Тайбърн мигновено загря: всеки, който докосне дорсаеца, ще бъде мъртъв. Едно движение на смъртоносната ръка ще е напълно достатъчно. Полицаят за първи път бе свидетел на влиянието на силата на професионалист от Дорсай, сила така явна, че не се нуждаеше от произнасяне на думи. Видът на Ян бе самата заплаха. И ако него го заобикаляше глутница песове, то той бе истински вълк. И разликата бе очевидна. Губят ли, кучетата бягат от бойното поле или се предават, докато вълкът побеждава или умира.

Когато стана ясно, че никой от посрещачите не изпитва желание да се запознае с него по-близо, дорсаецът направи следващата си крачка. Мина спокойно край горилите, без да ги докосне, приближи се до вътрешната врата, натисна дръжката и влезе. Оказа се в салон с огромен прозорец, по който биеше дъжд. Помещението приличаше повече на гимнастически салон и бе пълно с хора. Дамите бяха облечени в бални рокли, а мъжете — строго парадно. Някои държаха в ръцете си пълни чаши. Въздухът бе просмукан с тютюнев дим, козметични и алкохолни миризми.

Сякаш никой не обърна внимание на новодошлия, но той усети, че го наблюдават старателно. Ян мина през целия салон и се спря пред прозореца, където седеше много висок, с атлетическо телосложение и белокос мъж, който изглеждаше прекрасно. Но при приближаването на неканения гост направо се изуми.

— Грейм? — запита той нервно и гласът му бе странен и някак си неуверен. Усещаше се нещо жаргонно и в края на думата премина във фалцета на капризно дете. — А какво стана с моите хора — домакинът премина в шеговит тон, — случайно да не си ги глътнал?

— Нима е толкова важно — отчетливо произнесе Ян. — Нали ти си Джейм Кенебък? Приличате на брат си.

Кенебък погледна дорсаеца в очите.

— Извинявай за миг — той остави чашата си на услужливо поставения поднос и като разбута тълпата в хола, плътно затвори след себе си вратата. В настъпилата внезапно тишина отчетливо се чу гръмкият му сърдит глас. Върна се в стаята почервенял от злоба и заговори на Ян: — Те трябваше да те посрещнат и да ми докладват. — Той замълча и зачака обяснението на дорсаеца, но последният само мълчаливо го разглеждаше. И под този поглед Кенебък още повече се изчерви. — Е — реши се той накрая, — май те е изпратил Брайън? Какво ще ми кажеш за него? — и преди Ян да отговори, добави: — Зная, че е убит. Не си струваше да идваш с такова съобщение. Макар да ми е приятно да чуя, че той е бил личен момък, смел и дързък, е, помолил е да не му завързват очите преди разстрела и… въобще такива неща…