Читать «Войникът» онлайн - страница 13

— Аха, това означава, че когато си готвил тази примка с картичката, предварително си знаел, че ще останеш с него очи в очи. Откъде си бил толкова сигурен?

— На Кенебък не му трябваха свидетели. Трябваше му Двубой. Изглежда това е неговия начин на самоутвърждаване. А за мен подобно нещо е всекидневна работа. А вие въобще забравихте за това. И ти, и Кенебък сте били сигурни, че във вашите условия съм напълно безпомощен. Ето как се възползувах от увереността ви.

— Но той ви покани сам. Наложи ви играта и ти я прие.

— Естествено. Той трябва да е сигурен, че ще бъде хазяин на положението — намира се в собствения си дом, защитен е и може по всяко време да ме премахне.

— Но това наистина е така — настояваше Тайбърн. — Той беше хазяинът на положението.

— Само ти се струваше така. Той много неща не знаеше и в много се съмняваше. И да си ги изясни искаше от мен. Но най-много го безпокоеше картичката. Искаше точно да знае, дали е в мен. Затова и предприе този опит за обиск в хола, но хората му се уплашиха.

— Зная, видях го — изръмжа Тайбърн.

— И още искаше да знае, разбрал ли съм неговата роля в тази история. Зная ли, че само заради тази провокация Брайън пренебрегна заповедите и поведе хората си в рискована операция. Мислеше, че ще намери картичката в пакета с личните вещи на брат си, но остана излъган. Тогава реши да направи нещата така, че да намери начин да измъкне картичката от мен и да ме накара да му разкажа, всичко, което ми е известно. За него това е било важно, защото той сам е подтикнал Брайън да предприеме подобна глупост. Това че Брайън са го осъдили и разстреляли, нямало особено значение. В техният свят не приемат сериозно нито закона, нито морала, нито съда. Но аз можех да кажа и да докажа, че Брайън е бил по-силен и смел от по-възрастния си брат, а това той в никакъв случай не можеше да допусне. Затова и прие да ме изслуша насаме без свидетели и да ме премахне със собствените си ръце.

— И това почти му се удаде — завърши Тайбърн. — Още малко и…

— Но там беше автомета — спокойно продължи да обяснява Ян. — Аз не се съмнявах, че човек като Кенебък ще се застрахова за всички възможни варианти.

Над космодрума прозвуча сигнала за качване. Дорсаецът взе куфарчето си.

— Довиждане, лейтенанте — каза той и подаде ръка на Тайбърн.

— Довиждане, командире. И въпреки всичко, не ми се вярва. Значи, ти напълно съзнателно си влязъл в капана? И си бил сигурен в изхода на двубоя?

Ян бе тръгнал към звездолета, който стоеше далече от тях на пистата. Изведнъж Тайбърн се откъсна от мястото си и с два скока догони дорсаеца, като го хвана за рамото. Той рязко се обърна.

— Почакай! — викна Тайбърн. — Май започнах да разбирам. Ти предварително си знаел, че ще стреля по тебе и може да те убие. Но в името на загиналите войници си приел възможността. Нали е така? Сигурен съм! Но не мога да разбера, как човек може да се реши на това? Подобна издръжливост не е по силите на никого, дори и да е професионален войник.

Дорсаецът замислено изгледа полицая.

— Казано честно, аз не съм просто войник, както вие тук го разбирате. За вас това е професия и нищо повече. Така мислеше и Кенебък. Тази грешка го погуби. Той е мислил, че в непривичната обстановка, където няма да мога да приложа обучението си, аз ще бъда безпомощен. Но е забравил, че аз съм дорсаец и за мен войната не е професия, а самия живот, за който съм роден.