Читать «Съновидения» онлайн - страница 8

— Ето го; ще я отнесем в квартирата й, ще заключим и ще хвърлим вътре ключа през прозореца на балкона.

— Докарайте близо колата — обърна се тя към господина и изкомандува на Илинов: — Вземай!

Илинов вдигна и понесе момичето навън.

… Опи чувствуваше, че се носи напред с цялото си тяло — неудържимо, лудо, вихрено. Кога и как стана това, тя не знаеше: ръцете й висяха леко във въздуха, краката обтегнати, тялото хвърлено напред като стрела, а под нея се мяркаха и чезнеха дървета, сгради, хора. Но Опи все лети, лети, лети, после поема право нагоре, сякаш по някаква висока, безкрайна стълба, но краката й все още не досягат стъпалата, тялото й се люлее ритмично вляво и вдясно, гърдите й сгряват нечии силни прегръдки. Боже, каква е смешна Опи — не разбира, че това е трамвай! Та нали тя е в трамвая и отива да се срещне с Милко; ето, пред очите й се мярка жълтата сграда на събранието, паметникът, алеите на булеварда — и гърмящата кола поема стръмнината към пивната фабрика. Опи е права на предната платформа; там има много хора; тя е вкопчена отвред като в клещи от тази жива маса; притискат я, местят я напред и назад. Но Опи почти не чувствува другите: зад нея има някой — един чужд мъж, — когото тя не вижда, но усеща с цялото си тяло: коляното му притиска бедрото й, едната му ръка е върху рамото й, а другата — огромна и месеста — е стиснала до болка нейната провесена надолу ръка. Опи иска да се помести — не може; иска да се извърне — не може: странно вцепенение е сковало цялата й снага, топлината на мъжкото тяло я привлича и омайва; част от шията, ухото и бузата й досяга буйна черна брада; ласките на твърдите влакна я подлудяват.

Спират. Опи скача от трамвая и се хвърля напред, към реката. Тя тича с леки бързи стъпки, но при всяка крачка все по-леден ужас я обзема: струва й се, че още някой тича зад нея, настига я, зове я по име: — Опи!… Опи!… Опи!…

Господи! Та това е гласът на вуйчо й: още няколко крачки и коравите му пръсти ще се впият в раменете й. Опи напряга сетни сили, минава моста и завива нагоре по неравната пътека между реката и училището. Тя тича, пада и става, и пак тича, тича, а е все на едно място. Сякаш краката й затъват до коленете в разтопена смола; тя ги изтръгва с нечовешки усилия; задъхва се, припада. Още малко, още крачка, още две. Накрая зад нея остава каменната ограда на училището; тя пресича широката улица, прехвърля железопътните релси и достига редута. Да, тя е горе, на редута; зад нея лежи градът и по-високо от всички сгради блестят кубетата на „Александър Невски“. Изведнъж сладостно вълнение се разлива по жилите й — няколко крачки пред нея, насреща й иде — Милко! И Опи се хвърля премаляла на ръцете му.

— Опи, Опи!

— Милко! Милко! Милко! — Тя не намира думи, не знае какво да му каже и като безумна повтаря името му само. Той взема ръцете й, милва ги, милва косите й, притиска я до сърцето си и шепне упоителни, неизказано радостни слова. Опи не чува думите му, не разбира смисъла им и все пак чувствува как от тези думи сърцето й се пълни и прелива от радост.