Читать «Снаха» онлайн - страница 6

Стойко я прихвана здраво през кръста и опря брадата си в леките къдрици над ухото й. Той остана така и душата му преливаше само от едно желание — да я има постоянно, да бъде само негова… Замаян от целувките, от тичането, от страха и тревогите, той се поопомни и чак сега видя, че над младите върби оттатък реката трепкат звезди, и чу, че откъм воденичната вада и застоялите вирове долита монотонният крясък на жабите, разбра, че е в чужд двор, потънал в тишината и съня на късата и благословена лятна нощ… Беше спокойно, топло и тайнствено. Всичко спеше, съсипано от умора и пек.

Бдеше само старата Казълбашка. Тя се спотайваше на малкото хамбарско чардаче, дето лятно време нареждаше леглото си, и очите й горяха като на ловка, умна и опитна котка. Тя знаеше за любовта на Севда, разбра я още от първите мигове, колкото и да се спотайваше дъщеря й, следеше да не се разтури нещо и тръпнеше от страх да не изтърват най-богатия и най-личния момък в селото. Рядко се падаше такъв късмет — здраво, хубаво, хрисимо момче, работливо и примерно, и имотно, и богато — свят да ти се завие! Две момчета и една щерка имаше Юрталана — ще ги нареди като писани яйца. Разправяха — на зетя си направил и къща, и дюкян, и пари му дал, колкото трябвало. Няма какво да търси вече този зет, всичко друго ще остане на двете момчета. Пък и още ще печели старият Юрталан. Той, както думаха за него хората, и света да погълне, пак няма да се насити. „Ама нека — мислеше си Казълбашката, — то днеска не трябва да имаш милост към другите, ако искаш да се подсигуриш, па и децата си да наредиш. Да си думат, както си щат, гледа си човекът работата, и толкова! Това богатство само се мушка в ръцете ни, да гледаме само да го не изпуснем!“ — клатеше глава доволна и загрижена тя.

И Казълбашката гледаше, дебнеше всяка стъпка на влюбените, четеше мислите им, разбираше мъката им, бдеше над спокойствието им и закриляше срещите им. От едно само я беше страх: да не походи той с дъщеря й, да не я полъже, па да си накриви шапката на другаде… Всички в селото знаеха за тази любов, в цялата долна махала се приказваше за срещите им… По песните на Севда, по смеха й, по работата и закачките старата знаеше, че всичко е наред. Не знаеше какво мислят Юрталановите и дали старият ще склони. Ако той се опре, тогава…

Казълбашката се измъкна от леглото и метна черната си тежка шамия.

— Къде? — ококори се старият.

— Лежи си ти! — врътна му тя с глава.

— Отиде ли си оня?

— Не е. До кладенеца са.

— Слушай! — изшушка той строго. — Мене тези кучешки работи не ми харесват.

— Хайде не дрънкай! — смуши го тя.

— Не ми харесват, ти казвам. Аз знам: момата и момъкът да се лъжат на хорото и по седенките… Такива работи в двора си не ща, чу ли?

— Обичат се младите, какво… Много знаеш ти…

— А бе то да е само тяхно знаене, ама… Откъде знаеш какво си е намислил оня… Виж, на цяло село ергените търчаха по щерка му, а той взе, че я даде чак в Еново.

— Там й е бил късметя — отвърна все така строго, но вече разколебана в душата си Казълбашката. — Ще склони и той, какво ще прави… Сега времената са по-други… И знам си аз работата, ти не ми се бъркай… В неделя видях сватята Юрталанка на църква, дойде до мене тя, здрависа се, за всички ме пита, и за тебе, и на Севда много здраве изпрати… — слъга старата. — Какво искаш повече? Работата е опечена, да гледаме само ние да я не изпуснем.