Читать «Снаха» онлайн - страница 4

— Знам ли къде се е пръждосал! — Юрталанката подаде глава навън: — Стойко! Стойко! — подвикна още два-три пъти, ослуша се и се дръпна отново в кухнята: — Трябва пак да е запрашил натам.

— Накъде?

— У Казълбашеви. Любов пуста.

— Ако е запрашил, запрашил е. Утре, като го дигна в зори, ще му дам една любов.

— Ой, хайде да ядем и да лягаме, че и аз съм се съсипала с тая никаква къщна работа, дето й няма нито края, нито намерата…

— Още малко, още малко! — усмихна се под мустак Юрталана, извърна се и я изгледа дяволито. — Още малко, па ще ти доведе една снаха, па да си отдъхнеш…

— Ох! — въздъхна престорено Юрталанката. — Каква ли ще ми се случи, божичко!

— Та нали се знае — подхвърли той. — Казълбашева Севда ли?

— Лоша ли е?

— Хубава е… току имотец си няма…

— Ама пък е мома! Такова чедо всеки ден не се ражда! — изгледа я гордо Юрталана и пристъпи важно към софрата.

2

Стойко върза воловете в широкия агъл зад къщата, потупа ги галено по вратовете и заобиколи да нагледа и другия добитък. Двете крави преживяха мижешком, биволицата беше се изпънала лениво на една страна, тормачето го погледна равнодушно, отметна тежко оптиката си, залепи глава до напречната дъска на яслата и въздъхна дълбоко, юничката скочи пъргаво още като го видя, че отива към нея, сивото даначе се сепна, напъна се и понечи да се дигне, но се отпусна пак и само го погледна някак плахо и подозрително. „Били са го днес — заклати глава Стойко, — говедарите са му правили кушия…“ В агъла всичко беше наред, нямаше отвързано говедо, какво ще се мае повече, трябва да бърза, че и без това много закъсняха тази вечер с тази пуста царевица, а Севда сигурно отдавна го чака…

Той се стаи в гъстата сянка на голямата круша пред кладенеца, почака, повъртя се, но разбра, че баща му няма да свърши приказките с Добра и дъщерите и. Ако бяха седнали да ядат в салончето пред кухнята, я в градинката пред къщи, щеше някак да се промъкне незабелязано до пътната врата и да запраши към долната махала. Но те нито седнаха да ядат, нито се помръднаха от местата си. Нещо като че се надприказваха, нещо като че се караха. А и без това време за губене нямаше.

Стойко се промъкна край хамбара, наведе се уж да вземе нещо, стигна крадешком до пътната врата, притвори я леко и защапа с широки крачки из дълбоката пепел по глухата улица. Селото спеше, съсипано от работа и жега. Само като рязко и късо бълнуване изскърцваше някъде закъсняла кола и всичко пак се спотайваше. Той кривеше зад остърганите ъгли на старите зидове и по ударите на сърцето си знаеше колко му остава до плетената вратня край реката. Той е сигурен — тя го чака, развълнувана като него, сгушена, както винаги, зад високата тръст до кладенеца.

„Ами ако си е легнала! — изтръпна той. — Кой е луд да ме чака до това време!“