Читать «Снаха» онлайн - страница 7

— Казах ти: момите и ергените да се задяват по хората… Инак, ако я забъркаш някоя, не знам…

— Спи си ти! — бутна го Казълбашката и се смъкна предпазливо долу.

Най-напред тя кривна към хармана, но все така тихичко, на пръсти, надникна към навеса на плевнята, дето спеше челядта на Андона, големия й син. Сетне мина от другата страна на къщата, видя, че челядта на Дима, малкия й син, е захъркала. Динко, средния й син, цяло лято прекарваше със семейството си на градината на Тополовата воденица, но голямото му момче тази нощ си беше тука и беше се свило в кухнята на хладно. Тя мина, та видя и него — спеше то, търкулнато върху няколко анасонови гръсти, отхвърлило настрана тънката парцалена черга.

Като излезе от кухнята, старата тръгна по-свободно и стъпките й отекнаха в дълбоката тишина. Изкашля се сухо, предупредително, измъкна от дръвника две сухи съчки, внесе ги долу, в голямата стая, дето беше огнището и дето седяха зимно време, откачи един бъкъл от гредата до стълбата, внесе го и него, без да има защо, сетне го изнесе пак и се запъти с него към кладенеца.

— Мама! — дръпна се срамежливо Севда и смъкна ръцете си от раменете на Стойка. Те и двамата отстъпиха половин разкрач и забодоха очи в земята. Казълбашката спря пред кладенеца и като се правеше, че не ги вижда, остави бъкъла и хвана кофата.

— Севде, ти ли си? — уж случайно се вгледа тя към тръстиката.

— Аз съм, мамо.

— Ами това Стойко ли е?

— Стойко е — пламна Севда.

— Хубава работа! — престори се тя на учудена и докачена. — Такъв драг гостенин и да го държиш на двора! — И като пусна кофата, тя пристъпи към тях и си подаде ръката: — Ха добре си дошъл, Стойко, как са вашите, живо ли са, здраво ли са, тейко ти как е, майка ти, Алекси расте ли, ами сестра ти прочувате ли я, харно ли е тя, здрава ли е?… Наследник си имала тя, а? Каза ми майка ти, похвали ми се — пръв внук, да й е жив и здрав, да расте, та голям да порасте… Хайде, хайде! Минете до къщи… Грехота е да ни дойдеш веднъж на гости и да стоиш на двора… Ако не бях се сетила да заквася тоя бъкъл за утре, че е протекъл малко, тъй щеше да стоиш тук.

Стойко мънкаше смутен, оглеждаше се плахо, като че ли бяха го хванали в чуждо лозе, отговаряше кое-как на нейните приказки и не знаеше да ходи ли до къщи по това късно време, или да си върви.

— Хайде, дъще, ха идете в одаята, аз ей сегичка ще дойда да се видим на видело… Ще напълня само бъкъла…

Севда се съвзе, дръпна Стойка за ръката и се усмихна: бъкълът не беше разсъхнат, току майка й искаше да го посрещне като гостенин и бъдещ зет.

— Севде, запали лампата, кибритът е на шкафа.

— Знам, мамо, знам.

В гостната им стая беше топло и задушно, миришеше на престаряло сено, на дъски и нафталин. Севда запали бързо лампата и разтвори и двата прозореца. Стойко седна на миндера, който беше отрупан с пъстри тъкани и везани възглавници, и се огледа замаян и учуден, като човек, който е попаднал в някакъв непознат и мечтан свят. По стените имаше наредени портрети в рамки, облепени с черупки от охлювчета — работа на големия й брат през войнишките години, — един календар от миналата година и един от сегашната, картина от Балканската война, която старият грижливо пазеше, защото се припознаваше в един от войниците на задния план. Върху масичката между двата прозореца беше захвърлен изтъркан стар албум. В югоизточния ъгъл висеше венец, майсторски изплетен от едри, тъмноосилести пшенични класове. Дали защото Севда отвори и двата прозореца, или защото свикна със задухата и миризмата на застояло, но Стойко дишаше дълбоко, ненаситно, приятно. Дори тънката миризма от престояло сено му се струваше някак си особена, сладка. Тази миризма идеше от възглавниците, а едва доловимата нафталинова миризма — от стария шкаф, в който сигурно бяха струпани вълнените дрехи на цялото семейство.