Читать «Снаха» онлайн - страница 2

— Долния край до чепатата круша май в тъмничко го ошмулкахме, та не знам какво е излязло…

— Каквото ще да е, нали свършихте… Закъсняхте, ама има защо…

— Добър вечер, батьо Тошо! — обади се Добра, като подбра полата си и скочи чевръсто от колата. — Толкова място орязахме, от тебе ще е черпнята…

— Добър вечер, добър вечер — поклони се той, — няма какво, ще се черпи… Ха минете насам! — подкани ги той и се извърна към кухнята: — Гино! Гино мари! Изнеси фенера!

Юрталанката се показа на вратата, ухили се, поздрави и като закачи мижавия фенер на гредата, посочи проснатата рогозка пред къщи:

— Ето минете тук. То, няма да ви гостя кой знае какво, че и аз цял ден съм се трепала на този пусти харман… Ха да го свърша, ха да го свърша, та ей досегичка!… Не съм и готвила, ще сложа каквото Господ дал…

— В това работно време, како, на яденето много-много не се придирва — пристъпи Добра и кимна на дъщерите си. Трите момичета също пристъпиха след нея.

— Слушай бре, жена! — намеси се и Юрталана. — Да кажа ли и аз една приказка? Я, ти им дай половин самун хляб и един дрън сирене, пък те, ако щат да го хвърлят, ако щат да го ядат…

— То за хвърляне няма да го хвърлим, ами заекна жената. — Друго исках да те помоля бре, батьо Тошо, току знам ли… ти…

Юрталана се сепна и я загледа.

— Казвай де! Какво? — врътна той нетърпеливо с ръка.

— Ами събор нали иде? — усмихна се стеснително тя. — Момите трябва да се понагиздят, та ако може, да ни се наплатиш още тази вечер.

Момичетата се ококориха и запоглеждаха Юрталана със страх и надежда.

Юрталана помълча, почеса се по челото, помръщи се и дигна глава:

— Не може ли утре да я видим тая сметка, а?

— Утре… защо утре? — загледа го умолително жената. — И утре ли да губим време?

— Е, хайде, хайде! — отпусна се той. Щом е за събора… И щом е за момите… Да видим най-напред твоята сметка. Ти имаш два деня по двайсет и пет лева…

— Защо по двайсет и пет бре, батьо Тошо! — пребледня Добра. — Нали каза по трийсе?

— Казал съм! — начумери се Юрталана. — Нищо не съм казал… Че кой плаща сега по трийсе, а?

— Плащат, батьо Тошо, как да не плащат? Плащат и повече биля.

— А бе вие игра си играете! — сви той сърдито устни. — В тая криза по трийсе лева, луди ли сте… Не видите ли, парите станаха кът, пък жито тая година не се роди, няма и за данъците да изкараме.

— Иии, батьо Тошо! С пет лева ти ще осиромашееш — подхвърли угодливо Добра.

— Не е така то. Сметката си е сметка… Тук пет лева, там пет лева, аз да не ги фабрикувам тия пущини!

— Е, хайде, за рязането по двайсет и пет, ама за жетвата ще ги хванем по трийсе.

— Че аз не ги ли платих тях?

— Ивох бре, батьо Тошо! — изтръпна жената. — Ами нали аз ти ги поисках, пък ти рече — лесно де, сетне ще се оправим. Не помниш ли?

— А бе забравя се, една и две ли бели са на главата ми… Вярвам ти. Ама слушай, тях ще ти ги пиша петдесет и пет лева двете надници.

— Батьо Тошо! — погледна го отчаяно Добра. — Немой така, молим ти се… Нали ти…

— Шшшт! Няма за пет лева да се караме. Така: двайсет и пет и двайсет и пет — педесе. И педесе и пет — сто и пет. Право ли е?