Читать «Дяволското блато» онлайн - страница 38

— И после — продължи малкият Пиер, горд, че разказва приключение, — този човек ти каза нещо лошо, което ти ми поръча никога да не повтарям и да не си спомням. И аз веднага го забравих. Да, ама ако татко поиска да му го кажа, какво беше…

— Не, Пиер, не искам да го чуя, желая и ти да не си спомняш. — В такъв случай пак ще го забравя — съгласи се детето. — И после този човек като че ли се ядоса, защото Мари му каза, че ще си отиде. Той й рече, че ще й даде каквото поиска, сто франка! И моята Мари още повече се ядоса. Тогава той се приближи до нея, като че ли искаше дай направи нещо лошо. Аз се уплаших, хвърлих се към Мари и се развиках. Тогава този човек каза: „Какво е това? Отде се взе това дете? Дайте го насам!“ И вдигна пръчката да ме бие… Но моята Мари го спря, като му каза: „Ще си поговорим по-късно, господине. А сега трябва да отведа това дете във Фурш и ще се върна.“ И щом той излезе от кошарата, моята Мари ми каза: „Да бягаме, Пиер, да се измъкваме бързо оттук, защото този човек е лош и ще ни направи нещо лошо.“ Тогава се измъкнахме иззад плевните, преминахме малка ливада и отидохме да те търсим във Фурш. Но теб те нямаше там и не ни поканиха да те чакаме. Тогава този човек, който беше яхнал един черен кон, дойде зад нас и ние избягахме по-надалеч, а после се скрихме в гората. И после той дойде и като го чувахме, че идва, се криехме. И после, като мина, пак се спуснахме да тичаме, за да си идем у дома. И най-накрая ти дойде и ни намери. Ето така стана всичко. Нали, Мари, не забравих нищо?

— Не, Пиер, това е истината, а сега, Жермен, вие ще ми бъдете свидетел и ще обясните на всички у нас защо не съм останала там, макар да не са ми липсвали смелост и желание за работа.

— А аз, Мари, ще те помоля сама да се запиташ стар ли е един двадесет и осем годишен мъж, когато трябва да защити жена и да накаже един безсрамник! Много ми се иска да зная дали Бастиен или някой друг младеж, по-млад от мене с десет години, би могъл да сплеска така този човек, както казва малкият Пиер. Какво мислиш за това?

— Мисля, Жермен, че вие ми направихте голяма услуга, за която ще ви бъда благодарна цял живот.

— Това ли е всичко?

— Татенце — обади се детето, — не съм говорил още с малката Мари за онова, дето ти бях обещал, но ще й го кажа в къщи, а ще го кажа и на баба.

Това обещание на детето накара Жермен да се замисли. Сега му предстоеше обяснение със семейството; трябваше да каже защо се е отказал от вдовицата Герен, но да не им даде да разберат какво му е помогнало да прояви такава прозорливост и строгост. Когато човек е щастлив и горд, лесно е да накара другите да приемат щастието му, но много неприятно е, когато от едната страна те отблъскват, а от другата те осъждат.

За щастие, малкият Пиер спеше, когато пристигнаха в чифлика, и Жермен го сложи в леглото, без да го събужда. После обясни, както можа, какво е станало. Татко Морис, седнал на трикрако столче пред къщата, го изслуша сериозно и макар че беше недоволен от резултата, когато Жермен му разказа за кокетството на вдовицата и го запита откъде щеше да намери време да ходи петдесет и две недели да я ухажва с риск да бъде отпратен в края на годината, тъстът му отговори, като поклати глава в знак на съгласие: